Джеймс Хъгинс - Хънтър

Големите кугуари и тигри бяха много по-лесни за следене, защото имаха тежки лапи и оставяха ясни отпечатъци. Но онзи звяр бе съчетал най-лошото от двата животински вида. Рядко оставяше ясен отпечатък, защото избираше най-твърдите повърхности, действаше хитро и беше непредсказуем.

Лицето на Хънтър придоби студено изражение.

Боби Джо метна на рамо пушката и сръчно завърза косите си на опашка. После съсредоточено огледа лагера им. Накрая бавно се обърна и без да мига или да се усмихва, прикова очи в Хънтър. Следотърсачът й хвърли бегъл поглед, сетне насочи вниманието си към професора. Беше му опекъл голяма пъстърва. Знаеше, че и самият той ще се нуждае от енергия, но пожертва рибата заради здравето на възрастния човек. Даде му и щедра порция сушено говеждо месо, която беше много хранителна и засищаше за дълги периоди и в най-сурови условия. Пастърмата беше любимата храна на планинците и на американските индианци и Хънтър винаги си носеше малък запас от нея.

След известно време професорът сякаш възвърна силите си, макар че лицето му още беше бледо и блестеше от пот. Хънтър знаеше, че това се дължи на бързото им придвижване до полянката.

— Пий още вода, професоре — каза той. — Обезводняването убива по-бързо от географската височина.

— Да, чувал съм това — усмихна се Типлър. — Преживяването беше доста… наелектризиращо. Мислиш ли, че съществото ще атакува тази нощ?

Хънтър поклати глава.

— Откъде да знам.

— Но ти как смяташ, момчето ми?

Хънтър се огледа и видя, че всички са нащрек и са стиснали оръжията.

— Може би. Но съществото е непредсказуемо, професоре. Не се движи и не разсъждава като животните, които съм…

Хънтър реагира инстинктивно на онова, което последва.

Бък стреля пръв, насочвайки гранатомета към титаничния, чудовищен силует, който изскочи от гората. След по-малко от секунда всички започнаха да стрелят. Пушката на Боби Джо гърмеше със страховит трясък, заглушаващ останалите оръжия.

Изумен, Хънтър се обърна към звяра и продължи да стреля. Видя, че невероятната сила на високомощния патрон на снайперовата пушка „Барет“ спря животното, ранявайки го във врата. Боби Джо стреля отново и принуди съществото да отстъпи към храстите. Останалите продължиха да го обсипват с градушка от нажежено олово.

Чудовището изрева и се изправи на задните си крака. Притисна лапа до гърдите си и залитайки, се отдалечи от полянката. Членовете на екипа продължиха да стрелят още една минута, после Такакура им заповяда да спрат огъня. Но японецът беше принуден да повтори командата си няколко пъти, защото шумът от изстрелите заглушаваше всички други звуци. Изведнъж настъпи тишина. От дулата на оръжията излизаше пушек. Земята беше обсипана с месингови гилзи, а в далечните планини отекваше ехото от канонадата.

За няколко секунди Хънтър бе изстрелял шест куршума в кошмарното чудовище.

— Исусе! — извика Бък, без да откъсва очи от накършените от куршумите храсти. — Видяхте ли колко е голямо?

Той зареди гранатомета си, мигновено го допря до рамото си и се прицели. Не можеше да се успокои.

— Презаредете и наблюдавайте периметъра! — изрева Такакура, бързо смени пълнителя и вдигна пушката си.

Само Боби Джо се движеше спокойно и хладнокръвно.

Хънтър забеляза, че тя невъзмутимо извади от елека си два осемнайсетсантиметрови патрона, сложи ги в пушката, зареди и отново застана нащрек. Очите й бяха леденостудени и проницателни.

Стълкновението бе продължило не повече от петнайсет секунди, но им се стори, че измина цяла вечност, преди съществото да бъде поразено от втория огромен патрон на снайперовата пушка „Барет“ и да отстъпи назад. То залитна, после се изправи и стана ясно, че е ранено. Вероятно го болеше. Но светлината беше оскъдна, детонациите — оглушителни, затова Хънтър не беше сигурен. Само знаеше, че единствено оръжието на Боби Джо бе спряло атаката на звяра.

— Съществото е устойчиво на малокалибрени оръжия — извика Такакура, вървейки с гръб към огъня. — Но може да изпитва болка, когато е ранено. Ако съумеем да го засипем с плътна градушка от куршуми, шокът може да го накара отново да отстъпи.

Хънтър обаче не споделяше мнението му. Знаеше, че само патроните на Боби Джо бяха спрели атаката на звяра. Но тя можеше да не уцели. Или пушката й да засече. Или чудовището да убие първо нея и временно да ги лиши от възможност да го ранят. Нужни му бяха само няколко секунди, после, стоически издържайки на стрелбата на малокалибрените оръжия, щеше да ги прегази като постовете в научноизследователската станция и да ги убие. Не. Трябваше да измислят друга стратегия за отбрана, ако искаха да дочакат утрото.