Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Тази сабя беше на баща ми — обясни Такакура. — А преди това е била на дядо ми, който загина в битка с китайците. А той я бе наследил от своите баща и дядо. На четиристотин години е. Предавана е от поколение на поколение. Защо я нося ли? Защото съм роден в семейство на бойци. И моят морален кодекс е Бушидо. Още не съм използвал сабята в сражение. Ако се наложи, ще го сторя, макар да не очаквам нищо.

— Нищо? — учуди се Хънтър.

— Не. Не очаквам живот. Нито смърт. Нищо, освен да се бия добре. Животът и смъртта са едно и също. Водата се мени, но реката остава същата. Така е и с всичко останало. И ако посрещна смъртта с тази сабя в ръка, това ще ми бъде достатъчно. — Японецът гледаше втренчено Хънтър. — Вие на Запад не разбирате този начин на живот, нали?

Хънтър се вгледа в черните му очи. Такакура бе допрял острието до ръката си и на земята паднаха няколко капки кръв. После с едно-единствено движение прибра сабята в ножницата.

— Никога не я изваждаш, без да пролееш кръв.

— Да… Мисля, че разбирам — каза Хънтър.

И в същия миг настъпи хаос.

Съществото се спъна в един от капаните. Всички се обърнаха едновременно и започнаха да стрелят. Канонадата продължи, докато властният глас на Такакура не им заповяда да спрат. Но никой не можеше да разбере дали чудовището още е там, защото ушите им бяха заглъхнали от стрелбата.

Хънтър се съсредоточи, наведе глава и се заслуша в звуците на гората.

— Движи се към южната страна, откъдето по-рано се появи.

— Пригответе оръжията — спокойно каза Такакура.

Съществото атакува отново. Краката му бяха мускулести, раменете — неестествено широки и невероятно силни, а зъбите — огромни, бели и назъбени, ясно заявяваха намеренията му. И за част от секундата Хънтър видя онова, което бяха съзрели в последния миг от живота си убитите войници и учени от научноизследователските бази. Той стреля в съществото и 45,70 милиметровият патрон го уцели в гърдите.

Звярът изрева. Бък стреля с гранатомета, но не улучи и взриви дървото до чудовището. Ала ударната вълна блъсна съществото, което залитна и отново изчезна в гората.

Хънтър трескаво зареди, броейки патроните. Имаше още трийсет. Не бе предполагал, че ще му е необходим цял арсенал, за да убие звяра. Сетне погледна Боби Джо, която отново постави патрон с калибър 50 мм.

Стрелбата започваше всеки път, когато съществото се спънеше в някой капан или задействаше електронно устройство. Бък стреляше напосоки в гората, осветявайки я с гъбовиден пламък, който подпалваше някои от дърветата. Преди да настъпи утрото повечето растения около тях бяха покосени. Земята бе осеяна със счупени клони и прекършени дървета. Откритото пространство се увеличи три пъти, но от съществото нямаше следа.

Хънтър и Бък предпазливо влязоха в гората. Обходиха цялата околност, търсейки капки кръв. Но намериха само разруха. Върнаха се и съобщиха неприятната вест на Такакура. Японецът известно време не каза нищо.

— Е, добре — изрече накрая той. — Веднага развалете бивака. Тръгваме.

— Имам лоша новина, командире — добави Бък.

— Каква?

Бък пое дълбоко въздух.

— Боеприпасите ни са на привършване. Затова не можем да повторим изпълнението. Ще задържим звяра вероятно около час, после…

Японецът се намръщи и стисна юмруци.

— Радиопредавателят не работи, нали?

— Имаме много неприятности с него, сър. Уилкинсън се опитва да го поправи.

Такакура измърмори нещо на японски. Хънтър не разбра думите, но по тона се досети какво е значението.

— Ще се придвижваме в офанзивен строй — каза японецът. — Безшумно. Намерете път до най-близкия град или изследователска станция. Село. Каквото и да е. Напускаме този район.

Бък се наведе да разгледа картата.

След трийсет минути те си проправяха път по скалистите брегове на потока. Обувките и чорапите им се намокриха. Излязоха им мазоли. Краката им се разраниха. Но не биваше да спират. Трябваше да се движат бързо, защото най-близкото населено място се намираше на около шейсет и пет километра, а планинският терен беше трудно проходим.

Хънтър разбра, че членовете на екипа са уморени, но не го показват. Той беше в състояние да пробяга разстоянието, ако положеше усилия и не носеше нищо. Но не можеше да ги остави. Знаеше какво ще стане през нощта и трескаво обмисляше план как да запази живота им, когато се стъмни.

Докато се катереха по стръмния терен, Хънтър започна да търси място, където да се окопаят. И го намери.