Джеймс Хъгинс - Хънтър

Черепа явно нямаше желание да се съгласи на тази сделка.

— Никога не си ме предавал, Чейни. Но за такова нещо трябва да искам разрешение от шефа.

— Не е необходимо да бързаш. После ще говорим какъв съм задник. Ако съм жив дотогава.

Чейни тръгна към вратата.

— Хей, Чейни. Питаш защо съм те избрал за тази задача. — Черепа не откъсваше очи от лицето му. — Причината е ясна. Имам достатъчно умни хора, за да бъдат ченгета, но само един, който може да бъде мошеник.

Хънтър се обърна рязко като пантера.

Съзря силует в далечните сенки и бе сигурен, че не греши. Появи се за миг и изчезна.

Той присви очи, намръщи се и прикова поглед в хребета, намиращ се на около осемстотин метра. Знаеше, че от такова разстояние зрението може да го заблуди. Сенките и листата образуваха безброй заплашителни очертания. Но нещо дълбоко в съзнанието му нашепваше, че не е сгрешил.

Хънтър бе съзрял силуета на нещо немислимо, човекоподобна форма, която стоеше в мрака и го гледаше. При това предизвикателно. Фигурата се обърна и изчезна.

Боби Джо уморено се приближи до Хънтър й коленичи, за да си почине. Тя не бе видяла нищо и той нямаше намерение да й казва за откритието си.

— Какво има? — шепнешком попита младата жена. Беше изпотена от влажния въздух.

Хънтър я погледна и поклати глава.

— Почини си. Пийни вода. Ще ти трябва — каза той и продължи да върви.

Замисли се за ужасната гледка и отново поклати глава. Не, тук нещо не беше наред. Съществото, което бе видял, стоеше изправено. Само че нямаше такова животно. Никой звяр не можеше да изтръгне от пантите стоманена врата и да откъсне човешка глава от тялото с един-единствен замах. Хънтър се опита да не показва безпокойството си.

Такакура и останалите се приближиха до него. Доктор Типлър се държеше, въпреки напредналата си възраст. Но японецът изглеждаше леко разтревожен от бързия ход на Хънтър. Това говореше за необикновено добра форма, защото следотърсачът още не бе почивал, макар да беше късно следобед.

Той дори не усещаше напрежение. Отдавна бе престанал да се чуди на издръжливостта си. Знаеше, че притежава особени способности, усъвършенствани от трудния начин на живот. Можеше да не спи дни наред, без да чувства умора, и да изминава по сто километра на ден. Но не очакваше същото от другите и непрекъснато си напомняше, че трябва да върви по-бавно.

Такакура се наведе. Беше изтощен, но се загледа в земята така, сякаш търсеше следи. Хънтър се усмихна. Дори японецът учеше занаята. Такакура вдигна глава и го погледна.

— Приближаваме ли се до съществото?

— Да — отговори Хънтър, обмисляйки какво друго да каже.

Не би скрил информация, така че да изложи на опасност екипа, но от друга страна нямаше намерение да говори, ако не беше сигурен. Не трябваше да загубва доверието на командосите. Това беше опасно при дадените обстоятелства.

— Хай. Добре — изръмжа Такакура, остави картечния пистолет, коленичи и продължи да оглежда земята.

Онова, което Хънтър видя в черните му като въглен полегати очи, го увери, че японецът има само една цел, каквито и тайни да бяха скрити в тази загадъчна операция. Такакура беше отдаден на професията си. Щеше да изпълни дълга си, дори да се наложи да загине.

Хънтър си спомни какво бе открил в научноизследователската станция, огледа останалите членове на екипа и се зарадва, че има поне един, на когото може да се довери.

Изтощен, Тейлър седна, вдигна глава и видя Хънтър, който стоеше на хребета и тихо разговаряше с Такакура и Боби Джо.

Възрастният професор стоеше до тях и бършеше потта от челото си. Грамадният вълк както винаги беше нащрек и черните му уши бяха наострени.

Бък Джойс, друг член на екипа, се приближи до Тейлър и сложи гранатомета си на един пън — остатък от поразено от мълния дърво. Бък беше нисък, но шестте години подготовка в специалните части го бяха направили жилав и издръжлив.

Тейлър избърса потта от тила си и гледайки Хънтър, измърмори:

— Онзи човек не се спира. Не съм вървял толкова много за един ден, откакто постъпих в проклетата „Делта“. Осемдесет километра с пълна раница. Хънтър ще скрие топката на инструкторите от Форт Браг само за една седмица.

Бък се засмя.

— Да. И кучето му е страхотно.

— Това е вълк, тъпако.

— Знам, Тейлър. Това е най-големият вълк, който съм виждал. И най-злият на вид. Нямам намерение да се приближавам до него. Не го знаеш какво ще направи. Може да те нападне.