Джеймс Хъгинс - Хънтър

Знаеше, че другите са по-назад. Оставяха го да си върши работата. Държаха се малко презрително с него, вероятно мислеха, че никой друг, освен военните, не може да се справи с тази задача. Но Хънтър беше доволен, че се движат, без да говорят, защото животните, включително съществото, което търсеха, мигновено щяха да доловят непознатите звуци. А в тази околна среда човешкият глас щеше да има ефекта на изстрел.

Безшумното придвижване беше задължително, ако Хънтър искаше да научи нещо от гората. Чувстваше се по-спокоен от присъствието на Такакура. Командирът на екипа явно беше готов да му помага. Поне засега изглеждаше така.

Хънтър вдигна ръка. Боби Джо спря и приклекна. Хънтър също клекна и насочи вниманието си към калната почва, измервайки плътността, състава, съдържанието на вода и на още десетина други елементи, които щяха да му разкрият много повече неща, когато намереше отпечатъците на съществото.

Растителността беше оскъдна. Той видя локва, голяма колкото стъпалото му. Но само един-единствен отпечатък. Хънтър допря длан до леките извивки, скрити в калната вода.

Следата беше от около един ден. Но водата вече бе заличила онова, което беше важно, затова се налагаше Хънтър да продължи без посока. Боби Джо вървеше толкова тихо зад него, че той бе забравил за присъствието й. Обърна се, направи й знак да се насочи наляво, а той тръгна надясно. Деляха ги двайсетина крачки. Двамата навлязоха в дълга, широка поляна, обрасла с високи треви.

След пет минути Хънтър намери втората следа, която обаче също беше в лошо състояние поради влагата. Беше покрита с листа и той щеше да я пропусне, ако не бяха дълбоките отпечатъци от нокти, оставени в по-твърдата почва. Дирите не бяха повредени от бурята и можеше да бъдат разчетени.

Той се обърна, погледна Боби Джо и зачака да види дали тя ще забележи, че внезапно е спрял. И Боби Джо го направи. Бавно извърна глава и кимна.

Без да е видял или да е надушил миризмата на плячката, Призрак обикаляше наблизо, като непрекъснато душеше и търсеше.

Хънтър започна да се катери по склона и се наведе да разгледа стара следа. Изпита леко отчаяние. Върху земята имаше редица отпечатъци от предни лапи с дълбоко врязани следи от нокти и нещо, което приличаше на човешка пета. Следващият отпечатък — от левия крак — се намираше на повече от шест метра от предишния.

Съществото скачаше шест метра с един отскок.

Не, това не беше възможно.

Дори за тигър би било трудно да скочи повече от два метра и половина по този склон. Хънтър отново огледа следата, за да се увери, че не е пропуснал нещо. Но гората не лъжеше. И не се интересуваше дали й вярваш, или не.

Съществото явно скачаше шест, дори седем метра.

Хънтър се опита да си внуши, че силата на животното е само временна и се дължи на прилива на адреналин, наситил организма по време на атаката. Боби Джо се приближи и той отново тръгна напред. Още не можеше да разбере какъв звяр бе оставил следите, но знаеше, че не бе виждал такова нещо.

И не искаше да вижда.

Ребека Танъс и Джина Гилбърт седяха в една от лабораториите в Института по криптозоология и палеонтология „Типлър“ и разглеждаха гипсовата отливка, донесена от военен куриер. Отливката беше дълга трийсет сантиметра. Лицата на двете жени едва прикриваха силното им безпокойство.

Ребека, която заместваше доктор Типлър като директор на института, въздъхна.

— Имам докторска степен от Кеймбридж по екосистеми и магистърска по палеонтология. Завърших с отличие историческа геология и молекулярна биология на вкаменелостите. Една година специализирах в най-престижния институт в света под ръководството на най-големия палеонтолог на нашето време. И пак нямам представа какво е това нещо — каза тя.

Джина мълчеше.

Ребека издуха кичур кестенява коса от очите си и продължи:

— Господи, Джина! Дори не знам откъде да започна. Съществото наистина прилича на човешко. Но има пет дълги, извити, животински нокти. Следователно, не е човек.

— Не — измърмори Джина. — Не е човек. Но не е и животно. Защото от друга страна прилича на човек.

— Аха — измънка Ребека и започна да барабани с пръсти по масата.

— И така… Съществото не е човек. Не е и животно. — Усмивката й беше мрачна. — Мисля, че това ни предоставя много почва за размисъл, нали?

Джина продължаваше да мълчи.

— Добре — каза Ребека и стана. — Да се опитаме да разсъждаваме като доктор Типлър. Когато не можем да идентифицираме някоя вкаменелост, той я категоризира според броя и формата на израстъците на крайниците, големината, местонахождението и възрастта. Професорът го поставя в някоя категория и започва да търси семейството. И обикновено се оказва сроден на някой известен вид, с който сме слабо запознати.