Джеймс Хъгинс - Хънтър

След миг той отново чу стъпки, но този път различни. В тях се долавяше уважение и търпение, сякаш неканеният гост не искаше да го безпокои. Човекът спря на петнайсет крачки от него.

Хънтър се изправи, обърна се и видя едър японец с черни коси, грубо изсечени черти на суровото лице и черни като въглен, безизразни очи. Мъжът беше облечен в камуфлажни дрехи и носеше карабина „М-5“ и пушка-помпа „Ремингтън“ с рязана цев. На мощното му дясно рамо беше преметнат кожен калъф със сабя. Японецът учтиво кимна и Хънтър отвърна със същото.

— Казвам се Такакура.

Гласът му изразяваше дисциплинираност, душевна сила, търпение и хладнокръвие. Приличаше на самурай, попаднал в двайсети век.

— Аз съм командирът на екипа. Само искам да кажа, че съм запознат с вашите умения и инструкции. Ще чакаме да ни повикате — добави Такакура и подаде на Хънтър малък радиопредавател. — С това нещо можете да се свържете с нас в радиус от десет километра. Мисля, че ще ви послужи.

— Благодаря. — Хънтър сложи предавателя в раницата си и погледна към екипа. — Ще ви се обадя, веднага щом открия следа.

— Разбирам — каза Такакура и кимна.

Хънтър обиколи хребета и свърна надясно, следвайки редица дървета. Призрак вървеше до него. Хънтър имаше чувството, че съществото е дошло от северния склон, където растителността беше гъста. Липсата на ниски храсти улесняваше дебненето, а смърчовете осигуряваха достатъчно плътна сянка, за да скрият съществото от електронните постове и охраната.

Преди всичко Хънтър трябваше да открие дирите на някое бягащо животно, защото горските зверове се движеха по определени маршрути. Ето защо, той навлезе в гората и започна да претърсва най-гъстите храсталаци, скрити зад смърчовете.

Тези места бяха най-подходящи за започване на издирването, защото предлагаха прикритие на по-малките животни, придвижващи се от леговищата си до източниците на храна и вода. И след няколко минути Хънтър намери лека вдлъбнатина в земята и коленичи, за да установи какво животно е оставило следата. Отпечатъците бяха отпреди четири дни и имаха дължина около сантиметър и половина. Приличаха на следи от миниатюрна мечка. Той се усмихна. Леминг 7 7 Гризачи, които обитават горите и тундрата в Северна Америка, Европа и Азия. Често са преносители на вирусни заболявания. — Б.ред. .

Движейки се бързо и безшумно, Хънтър тръгна по следите, които скоро пресякоха главната пътека. Той не откъсваше очи от земята и видя стъпки на лос, на мечка и на голяма росомаха. Хънтър остана доволен. Този маршрут явно беше често използван от животните.

Забеляза, че пътеката извива около военната база, и се усмихна. Мисълта, че всяка сутрин и вечер покрай станцията минава цял керван от животни, оставащи незабелязани от служителите, които не знаят нищо за природата, го развесели. Хънтър измина пет-шестстотин метра и откри следите на съществото.

Той спря и огледа гората. Обичайните звуци показваха, че не се задава опасност. На по-малко от четирийсет крачки от него две червеникави катерици ядяха жълъди, а на пътеката безопашат заек викаше другаря си. За миг Хънтър се почувства като у дома си. После се намръщи и се наведе да разгледа следите.

Само за секунда разбра, че съществото се бе движило бързо, сякаш е било ядосано. На земята имаше отпечатъци от нокти. Предната част беше по-дълбока от задната, което показваше, че звярът бе тичал. Хънтър изчисли теглото по дълбочината и големината на следите и установи, че първоначалната му преценка е била правилна. Съществото тежеше около сто и петдесет килограма и беше малко по-високо от метър и осемдесет. Служеше си с дясната ръка и не беше по-възрастно от шест години. Той включи радиопредавателя.

— Тук е Хънтър.

— Да, господин Хънтър — отговори Такакура.

— Намирам се на североизточния хребет. Тръгнете на север от портата и сетне нагоре по склона. Ще бъда на билото. Ще ви кажа кога да спрете.

— Разбрано.

Хънтър окачи предавателя на колана си, замисли се за категоричния тон на безстрашния японец и малко се успокои. Макар и неемоционални, гласът и отношението на Такакура бяха прями и делови. После Хънтър си спомни суровото му лице и се запита що за човек е японецът и защо е бил избран за командир на екипа. Хънтър вече бе решил, че при дадените обстоятелства няма нищо случайно. Изведнъж се ядоса и поклати глава. Беше си позволил да се разсее. По-късно щеше да разсъждава по този въпрос.

Той отново впи поглед в следите, определи посоката на движение на съществото и тръгна нагоре по склона. Видя още стъпки. Освен от силата и тежестта, които личаха по отпечатъците, Хънтър бе изумен и от дължината на крачките, и от безгрижната демонстрация на титанична сила.