Джеймс Хъгинс - Хънтър

Най-голямата му надежда беше, че ще намери следи в гората, ще прецени какви са намеренията на съществото и ще реши как да постъпи. Но ако в сградата също откриеше следи, той можеше да разбере нещо повече за навиците на животното. Докато се приближаваше до вратата, Хънтър видя, че стоманената порта е изтръгната от пантите с невероятна сила. В горната й част имаше широка цепнатина, сякаш бе ударена с голяма брадва.

Той се наведе и внимателно огледа земята, но всички отпечатъци от стъпки водеха навън. Хънтър стисна челюсти.

Да, бягащите от базата хора бяха заличили следите на съществото. Той се изправи, влезе вътре, после се обърна и вдигна ръка, за да покаже, че не иска никой да го следва. Сетне влезе сам в мрачното помещение.

Миризмата на кръв се усещаше навсякъде и сякаш въздухът бе пропит с нея. Хънтър се наведе и се огледа в мрака. Започна да души, освобождавайки животинските си инстинкти. Присви очи, но не видя нищо. Долови само мириса на ръждясал метал.

В далечината трепкаха червени светлини и до ноздрите му долетя миризма на пушек. Хънтър дълго стоя там. Гледаше в празното пространство и се опитваше да долови атмосферата.

После се опита да си представи какво би направил, ако той атакуваше и убиваше — нещо не съвсем чуждо на животинската същност, с която беше роден и бе доразвил през годините, но все пак бе съумял да потисне.

Никога не пускаше на свобода звяра в себе си. Но не забравяше, че животинската същност е скрита дълбоко в него и е много по-силна, отколкото в другите хора. И понякога, когато вървеше в студа из дивата пустош и вятърът брулеше лицето му, той чувстваше, че животинското в него се надига, по-жизнено от човешкото. Но никога не би отприщил тази сила.

Професионалният му успех, богатството и способностите му бяха ценна част от живота му, но душата му винаги щеше да се усеща свободна там, където преследваше и беше преследван — сред природата.

Хънтър се намръщи и отново се залови със задачата си.

Видя широк коридор — най-вероятния път на атаката — и се наведе, за да разгледа пода. Извади от раницата си фенерче и освети окървавените стъпки, водещи към вратата. После тръгна по коридора, опитвайки се да не настъпва нищо, като не преставаше да се взира. Измина шест-седем метра и видя първия отпечатък на съществото, което се бе движило плътно вляво, сякаш преследвайки определена цел.

За миг Хънтър пресметна натиска, с който бяха оставени отпечатъците — те показваха, че съществото се движи и е непоколебимо. После бавно ги проследи и влезе по-навътре в базата. Въпреки студения въздух челото и гърдите му се обляха в гореща пот. Движеше се безшумно, сякаш се готвеше да убива. Знаеше, че съществото бе избягало, но не можеше да преодолее инстинктивния страх, който го караше да диша по-дълбоко, зареждайки го с кислород, сякаш му предстоеше схватка.

Някакви продълговати, черни следи високо вдясно на стената, привлякоха вниманието му и Хънтър спря. Погледна нагоре и насочи лъча на фенерчето. След миг осъзна какво е видял, съсредоточи се и се намръщи, сетне предпазливо се приближи и разгледа четирите отпечатъци от дълги, извити нокти.

Бяха разкъсали стоманата, все едно бе хартия. По белезите личеше, че съществото е било разярено. Но не бе изчерпало огромната си енергия, защото после бе убило десетки хора. Било е обладано от импулс да унищожава всичко. Зловещ двигател на неутолима жестокост.

Хънтър освети гладките разрези и видя, че стоманата е разцепена от нещо изключително твърдо — ръб, минал през нея с невероятна бързина. Всички бразди бяха еднакви — гладки отвътре и отвън.

С изключение на една.

Хънтър присви очи и се втренчи в назъбения ръб. Приближи се и освети пукнатината.

И го видя.

Отначало неясно. Но после разбра какво е. Той извади джобното си ножче и внимателно го извади от стоманата. Вгледа се в дългия, извит и заострен предмет и го доближи до очите си. Ръбът беше назъбен като нож за пържоли. Хънтър погледна назад, за да се увери, че е сам и го сложи в джоба си.

Навлезе още по-навътре в базата и стигна до помещение, което, изглежда, е било лаборатория. Огледа оскъдно осветената стая и видя, че е опустошена като останалите. После вниманието му бе привлечено от широко отворена стоманена врата, през която струеше светлина. Той тръгна бавно, стъписан от вдлъбнатините по стоманата, и надникна вътре.

Необходима му беше цяла минута, за да разбере какво не е наред. Засрами се, че не го забеляза веднага, защото беше очебийно. Помещението беше склад. До стената бяха наредени хладилници. Но странното беше, че единствено тази стая не беше разрушена от атаката на съществото.