Джеймс Хъгинс - Хънтър

Вратите не бяха разбити, нито изтръгнати от пантите. Масата от неръждаема стомана беше непокътната. Хънтър се наведе и огледа пода.

Защо съществото бе пощадило това помещение?

По сивите плочки нямаше кървави следи и по нищо не личеше, че животното бе влизало там. В това имаше нещо необяснимо. Съществото умишлено бе минало през цялата база, отприщвайки неутолимата си ярост.

Тук нещо не беше наред.

Пристъпвайки внимателно, за да не заличи почти незабележимите следи, Хънтър огледа всеки сантиметър на хранилището, като в същото време напрегнато се ослушваше. Макар че съзнанието му беше съсредоточено, рефлексът за оцеляване не позволяваше на нищо да се приближи до него, без да го усети.

След известно време той видя на пода тънка линия, призрачна пътека от бял прах.

Дълго я оглежда, опитвайки се да си представи как се е появила там. И разбра. Кимна, изправи се, отвори вратата на един от хладилниците и разгледа серумите. Въпреки опустошението, хладилникът още работеше.

Хънтър започна да разбира какво се бе случило в склада. Прочете списъка на съхраняваните течности и убедеността му се засили. Остави вратата отворена и излезе.

Вече знаеше, че в цялата история нещо не е наред. Но би било опасно да го спомене, ако не беше сигурен в предположенията си. Очите и ушите му бяха нащрек — навик, който бе усъвършенствал, оцелявайки във вечно променяща се околна среда.

Засега непокътнатата стая нямаше да бъде единствената му тайна. Не би било разумно да им каже, че е намерил счупен нокът.

Хънтър не откри нищо друго. Излезе от базата и се приближи до полковника. Знаеше, че е безполезно да продължава да търси. От погрома, съсипал сградата, бяха останали само отъпкани следи и кръв.

— Хората ви могат да си свършат работата вътре — каза Хънтър и посочи с глава към екипа.

Те стояха, без да разговарят. Гледаха изпитателно, сякаш го преценяваха. Но един от членовете на екипа привлече вниманието на Хънтър.

Беше едър командос с широк гръден кош и яки, мускулести ръце. Побелелите му коси бяха късо подстригани, а лицето — жестоко обгорено от едната страна. Окото беше безжизнено и приличаше на мраморно, а другото го гледаше недоверчиво и студено и блестеше с предизвикателно безстрашие.

Лицето на Хънтър остана безизразно.

— Оттук насетне аз поемам командването — обърна се Хънтър към Мадъкс. — Предполагам, че хората от екипа разбират как стоят нещата.

— Да.

— Добре — рече Хънтър и огледа околността. — Е, да започваме. Ще обиколя хълмовете, за да проверя дали ще доловя миризмата на онова същество. Всички да стоят в базата.

Призрак безшумно застана до него.

— Да, разбира се — каза Мадъкс. — Желая ви успех. Ще получите подкрепа, веднага щом го намерите.

Хънтър тръгна, но забави крачка, когато стигна до Типлър, който стоеше до един от хеликоптерите. По изражението му възрастният професор разбра, че следотърсачът има да му каже нещо, но моментът е неподходящ. Хънтър взе пушката „Марлин“ и я преметна на гърба си.

Започваше да се настройва за издирването. Беше се съсредоточил и целият му организъм му се подчиняваше безотказно. Навел глава, Призрак крачеше до него. Хънтър стигна до портата и отново спря. Трябваше да изучи територията.

Върху мочурливата земя бяха разпръснати бели преспи. Той взе шепа сняг и го стисна, за да прецени каква е влажността. После се вгледа в смърчовете, които се поклащаха на лекия ветрец и определи посоката му. Дълго стоя абсолютно неподвижен, като слушаше и наблюдаваше.

Сетне усети нечие присъствие и чу стъпки, но не се обърна, дори когато натрапникът се приближи до него.

— Можем да тръгнем по всяко време, следотърсачо — каза груб глас.

Хънтър с нищо не показа, че го е чул.

— Исусе — продължи човекът, — надявам се, че издирването няма да е някоя от онези индиански истории.

Хънтър усети, че мъжът насочи вниманието си към Призрак и се усмихна.

— Имаш хубаво куче.

Хънтър се обърна и видя, че едрият мъж с обгореното лице е вдигнал ръка и е свил два пръста, сякаш стреля с пистолет.

— Бум — рече човекът, усмихна се злобно и отмина.

Хънтър отново се наведе към земята, сетне огледа хълмовете — всеки лист, храст и склон, съставляващи мозайката на терена — и реши кои пътеки ще бъдат най-лесно проходими в мрака. Много добре знаеше, че всяко животно ще избере пътя на най-лекото съпротивление — сътворената от природата просека, ако имаше такава.