Джеймс Хъгинс - Хънтър

Той се съсредоточи върху наблюденията си и постепенно почувства, че го обзема страх. Когато се приближи до билото и видя, че звярът е проявил хитрост, слизайки по големите гранитни камъни, върху които не оставаха следи, Хънтър осъзна с какво има работа.

Съществото знаеше, че ще бъде преследвано заради онова, което бе извършило.

Хънтър чу, че някой предпазливо се приближава към него, обърна се и със спокоен глас каза:

— Съществото не е наблизо. Можеш да се качиш тук.

Между клоните на смърча първо се показа обгореното от пожар лице. Очите с неприкрита враждебност се втренчиха в Хънтър, който отвърна на погледа. Ако му предстояха неприятности, по-добре беше да уреди проблемите сега.

Но мъжът неочаквано се засмя. После се обърна и носейки голямата си автоматична пушка, започна да слиза по склона.

След няколко минути се появиха и останалите членове на екипа. Всеки държеше различно оръжие. Без да се нуждаят от инструкции, те се разпръснаха по осеяния със скали хребет и застанаха на пост. Японецът излезе последен от храстите. Пред него вървеше Типлър.

Хънтър видя, че професорът се държи и това го успокои. Но издирването току-що започваше. Първият ден щеше да бъде проверка за силите на Типлър и Хънтър бе убеден, че възрастният човек ще издържи. Но после годините сигурно щяха да си кажат думата.

При дългите преходи в планината, всички, дори онези, крито бяха в отлично физическо състояние, започваха да се пречупват под въздействието на напрежението. Първо ги заболяваше гръбнакът, после отказваха краката и накрая настъпваше общо физическо изтощение, за което нямаше ясна причина, нито лек. И единствено желанието и волята да станат и да продължат всяка сутрин изправяше хората на крака.

Хънтър бе виждал как стотици добре подготвени атлети рухват след десетдневно ходене и не могат дори да се измъкнат от спалните чували, за да обуят ботушите си, докато други, не толкова тренирани пътешественици, но волеви и твърдо решени да постигнат целта си, стават и изпълняват задачата. Типлър имаше желание и воля и Хънтър се запита колко дълго ще му помагат тези качества.

Изпълненият с достойнство японец спря. Кимването му би могло да изразява всичко, но Хънтър усети, че преди всичко е знак на уважение. Черните като обсидиан непроницаеми очи на Такакура погледнаха Хънтър, после обходиха склона.

— Това ли е посоката?

— Да — отговори Хънтър и намести пушката „Марлин“ на гърба си. — Съществото се движи на юг, както преди. Следите са от около едно денонощие.

Хънтър отново забеляза сабята, преметната на гърба на Такакура, и пушката с рязана цев. В ръцете си японецът държеше картечен пистолет „МП-5“. На гърдите му бе препасан патрондаш, а на крака му бе завързан с ремък голям боен нож.

Хънтър не обърна внимание на Тейлър и погледна другите членове на екипа. Не знаеше къде е жената. Нямаше представа на кого от тях да вярва, но засега Такакура изглеждаше най-надежден. Постепенно щеше да научи всичко за тях. Хънтър приклекна, съсредоточи се в следите и се опита да си представи какъв маршрут би избрал самият той, ако се намираше нощем в мрака на този хребет. След миг установи това и се изправи.

— Готови ли сме да започнем? — попита японецът, който явно вече разбираше стила на проследяване на Хънтър.

— Първо трябва да изясним някои неща — отговори Хънтър и се обърна с лице към него. Такакура кимна. — Аз ще водя, а вашите хора ще ме следват на стотина метра. Ясно и просто.

— Нямам възражения — рече командирът, после се намръщи. — Но имаме човек, който може би ще ви помогне. Както знаете, всеки от нас притежава специални умения, които можете да използвате, за да изпълните успешно тази мисия.

Хънтър се замисли върху думите му.

— Добре. Кой е човекът?

Без да се колебае, тъй като бе свикнал да командва, Такакура вдигна ръка.

— Боби Джо!

Хънтър се обърна и видя жената, която незабавно и без усилия се изкатери на билото. Стигна до тях само за няколко секунди. Беше съвсем леко задъхана. Държеше гигантска снайперова пушка. Застана пред Хънтър и безучастно го погледна.

Беше висока около метър и седемдесет и слаба. Косите й бяха тъмноруси и завързани на опашка, а очите — сини и интелигентни. Лицето й имаше заострени черти, което показваше, че жената е в отлична форма. На гърдите й бе препасан патрондаш, пълен с огромни патрони. Бяха най-малко петдесети калибър.

— Казах на господин Хънтър, че… — започна Такакура.