Джеймс Хъгинс - Хънтър

В съзнанието на Хънтър се въртяха множество въпроси. Не знаеше какво да попита по-напред. От информацията, която бе получил, ставаше ясно, че не бе виждал подобно животно. А това означаваше, че едва ли някой друг е срещал подобно същество.

Хънтър знаеше, че най-добрият начин да намери отговори на въпросите си е да отиде на местопроизшествието. Трябваше да се научи да разсъждава като онова същество. Това беше единственият начин да храни някаква надежда, че ще го проследи и намери. Той се загледа изпитателно в полковника, опитвайки се да реши дали зад фасадата му на военен, се крие нещо друго, което можеше да му послужи.

Мадъкс стана и се обърна към Типлър.

— Опитайте се да си починете добре тази, вечер, професоре. Утрешният ден ще бъде тежък.

— Да, разбира се. Благодаря, полковник. В колко часа ще тръгнем?

— В пет. И в шест ще бъдем в станцията.

— Много добре. А сега ще се оттегля, за да се подготвя.

— Всичко, което ви е необходимо, е в стаята ви, професоре.

— Благодаря. Лека нощ.

Хънтър изпрати професора до стаята му. Призрак вървеше до тях. После Хънтър безшумно излезе навън и скрит в сенките, прерови купчина изхвърлени строителни материали. Дълго търси, преди да намери онова, което му трябваше — тънка като връзка за обувка жица от титаниева сплав с примка от стомана.

После се върна в стаята си и започна да се подготвя. Работи до зазоряване. Когато свърши, той внимателно сложи импровизираното оръжие в широкия си кожен колан и се намръщи.

Помисли, че ако нещата се развиеха така, както се опасяваше, оръжието може да му даде последен шанс.

Хеликоптерът „Блекхоук“ изрева и се показа от ниските, тъмни облаци, после се спусна към овъглената поляна. Двайсет и четири часа след кръвопролитието, снегът още беше осеян с червени петна и стъпки от ботушите на военните.

Той бързо огледа околността, за да се ориентира и за миг запомни разположението на клисурите и хълмовете. Прецени предимствата за отбрана и за атака. За десет секунди опозна терена и продължи да оглежда мястото по-скоро инстинктивно, отколкото, за да го проучи.

Хеликоптерът се приземи на квадратната площадка. Хънтър слезе пръв и се обърна да помогне на професор Типлър. После двамата извървяха стотината метра до опожарената станция. Злочестият екип, затворен вътре, явно не бе имал шанс, когато съществото бе атакувало.

Вратата от огнеупорна стомана бе изтръгната от пантите, сякаш от ураган.

Хънтър поклати глава, обърна се и видя екипа. Групата се състоеше от петима човека, облечени в камуфлажни дрехи. Всички бяха с елеци, натъпкани с боеприпаси, и въоръжени до зъби. Без да обръщат внимание на Хънтър и Типлър, те разтоварваха екипировката от друг „Блекхоук“.

Хънтър забеляза, че движенията им са пестеливи. Нямаше емоции, нито въпроси. Разговаряха малко и явно всеки знаеше какви са задълженията му, без да получава инструкции. Сетне вниманието му бе привлечено от нещо друго.

Жена, която също бе облечена в камуфлажни дрехи като останалите, но носеше някакво свръхмодерно оръжие. Тя коленичи до хеликоптера и се наведе над пушка със страховити размери. Хънтър не беше виждал такова нещо, но забеляза колко умело жената борави с оръжието. Тя зареди четири огромни патрона, допря пушката до рамото си и се прицели. Насочи я наляво, после надясно и… се фокусира върху него.

За миг го задържа на прицел.

Хънтър не помръдна. Очите му не се отделяха от оптическия мерник. После жената наведе огромната пушка и отново се залови за работа. Хънтър огледа опустошената станция.

Първото усещане беше за пълно поражение. Сетне се появи постепенно завладяващо чувство на ужас. Изтръгнатите стоманени врати, белезите от експлозиите и пожара, счупените прозорци и окървавеният сняг му разказаха всичко.

Земята наоколо беше обагрена в червено. Призрак обикаляше двора и душеше миризмите, опитвайки се да различи човешките от животинските.

Изучавайки следите, Хънтър с лекота разбра, че много от мъжете и жените бяха хукнали навън в мразовитата нощ, без да мислят за последиците. Онова, което бяха видели в базата, явно е било далеч по-ужасно от жестоката участ да умрат от студ в мрака.

Хънтър тръгна към сградата и погледна Мадъкс.

— Кажете на всички да останат по местата си, докато се върна.

Полковникът се обърна.

— Моля?

— Кажете на всички да останат по местата си.

Хънтър се приближи до разбитата врата. Той знаеше, че екип от „чистачи“ вече е заличил следите и доказателствата, но въпреки това смяташе да се опита да научи нещо.