Джеймс Хъгинс - Хънтър

Такъв беше навикът на вълците — ядяха плячката в продължение на едно денонощие, защото знаеха, че може би цяла седмица няма да могат да намерят храна.

И така, без да изпуска от поглед Призрак, Хънтър слушаше как Мадъкс обяснява целта на мисията.

— В случая не можем да говорим в точни категории — тихо каза полковникът. — Но не допускайте грешка. Събрали сме най-добрия екип в света. Взети са мерки за евентуална евакуация. От вас се иска само да… Ами, да направите всичко, което е по силите ви и да издирите съществото.

Докато бавно дъвчеше пържолата, Хънтър погледна Призрак, за да се увери, че никой не се приближава до него — нещо, което и без това беше малко вероятно. Неколцина войници стояха на петнайсетина метра и го гледаха със страх и любопитство. Но Хънтър не мислеше, че някой ще се осмели да закачи вълка, защото това щеше да има трагични последици. Изведнъж Мадъкс вдигна ръка и Хънтър усети нечие присъствие. Чу глас, обърна се и видя нисък, пълен, белокос мъж.

Доктор Типлър беше облечен като за сафари и бе пъхнал ръце в джобовете на износен въдичарски елек. Отдясно се показваше верижка на джобен часовник. Възрастният човек се усмихваше широко.

Хънтър се засмя, стана и го прегърна.

— Радвам се, че отново те виждам, момчето ми — каза професорът и потупа мускулестото рамо на Хънтър. — Чух за инцидента в Манджурия. Раниха ли те?

Хънтър не бе имал възможност да говори с Типлър, откакто се бе върнал от Манджурия. Бе се разминал на косъм от смъртта, след като попадна в пещера, в която два сибирски тигъра се биеха за територия. Хънтър оцеля само защото тигрите взаимно се убиха по време на схватката.

Той поклати глава.

— Не, нито един от двамата не ме нападна, но… беше доста опасно.

— Е, добре. — Възрастният мъж кимна доволно. — Радвам се.

Той забеляза, че Хънтър е спрял да се храни.

— Седни и яж, момчето ми. Моля те, довърши яденето си. Може би скоро няма да имаш възможност да се отпуснеш и да се порадваш на миг спокойствие. Е, какво ще кажеш за приликата?

— Следих го в продължение на шест дни. Високо на Буреинский хребет. През по-голямата част от годината температурите там са под точката на замръзването. Може би се е дължало на генетична трансформация или на приспособяване към студа, но шарките му бяха като на каспийски тигър. Възможно е човек да се обърка. — Хънтър се замисли, после сви рамене и отвори по-широко очи, докато си спомняше. — Но мисля, че беше сибирски. Голям. На седемнайсет години. Тежеше около триста и петдесет килограма. Беше четири метра от муцуната до опашката. От разстояние приличаше на каспийски. Но не беше.

Типлър кимна и известно време не каза нищо. Хънтър мълчаливо се хранеше. Знаеше, че енергията ще му бъде необходима. На онази географска ширина беше студено и вероятно щеше да изгори четири пъти повече калории от обикновено, за да може тялото му да поддържа температурата си.

— И така — каза професорът, — може би трябва да се съсредоточим върху предстоящата задача. Имаме доста работа.

— Професоре, моментът не е подходящ за… — намеси се Мадъкс.

Типлър нетърпеливо махна с ръка и продължи.

— О, твърде съм стар, за да го увъртам и да се спотайвам в сенките. Всъщност, съм твърде стар, за да придружавам хората ви по време на това пътешествие. Затова, не ми отказвайте правото да бъда ексцентричен.

Хънтър вдигна глава и погледна изпитателно професора, после Мадъкс.

— Какво става? — попита той, изведнъж долавяйки усещането за опасност, което се носеше във въздуха. — Не ми казахте, че професорът ще идва с нас.

— Ами, господин Хънтър — рече полковникът. — Професорът наистина ще ви придружава, но само като наблюдател. Като вас. И бъдете сигурен, че ако възникне опасност, ние ще бъдем добре подготвени да се справим с проблема. Ще го закараме в болница за трийсет минути. Здравето му няма да бъде изложено на риск.

Хънтър погледна Типлър.

— Професоре?

Възрастният мъж сложи ръка на рамото му.

— Всичко ще бъде наред. През последните няколко години съм участвал в доста тежки експедиции. — Типлър се засмя и се облегна назад. — Да, стар съм. И ако се усъмня, че ви бавя, веднага ще поискам… Как го наричате?

— Спешна евакуация — подсказа Мадъкс.

— Да, точно така — каза Типлър.

— Но, професоре, проследяването ще бъде трудно. Пък и знаеш как се придвижвам. Няма да можеш да издържиш на темпото ми. Дори екипът няма да може да върви в крак с мен, освен ако не им го позволя. А ние дори не знаем какво представлява онова същество. Само знаем, че е опасно. По-опасно от всичко, което сме виждали. Не познаваме навиците и инстинктите му. Не знаем какво ще направи, когато е ранено или хванато натясно. Дали ще ни нападне, или ще ни следи. Знам, че си в добра форма за възрастта си, но това не е обикновено издирване, професоре. Ще преследваме нещо, което убива като тигър. Но съществото е още по-опасно, защото убива безпричинно. Мисля, че го прави заради самото удоволствие от убиването.