Джеймс Хъгинс - Хънтър

Той отново атакува и водачът се просна безжизнен на земята. Призрак застана за миг над трупа, после уморено се приближи до лоса и започна да яде.

Вълците от глутницата го оставиха да се нахрани, сетне, когато той им обърна гръб и се отдалечи, наобиколиха плячката и се нахвърлиха на остатъците.

Хънтър не забрави случката, нито страховитата ярост, която Призрак прояви. Това беше изява на неподправен животински гняв, ужасяващ по сила и свирепост.

Колкото и да беше гладен, Хънтър не прекъсна храненето на Призрак, но после стреля във въздуха, за да разгони глутницата, промъкна се до лоса и пред незаинтересования поглед на Призрак отряза няколко големи парчета месо от задния бут.

Едното изяде сурово, другото свари, а останалото месо изсуши за дългото пътешествие по обратния път. Сетне отряза големите крака на лоса, одра кожата до коляното, завърза я за копитата и ги метна на рамото си. Суровото месо беше достатъчно, за да храни вълка, докато стигнеха до базата на рейнджърите.

Горските обитатели щяха да изядат остатъците от лоса. Нищо нямаше да бъде прахосано.

Хънтър често мислеше за тази случка и се питаше каква свирепа гордост бе накарала Призрак да поведе и продължи битката. Но от самото начало беше ясно, че вълкът предпочита да умре, отколкото да отстъпи.

Хънтър се усмихна и отново протегна ръка, за да разроши козината му, но забеляза, че Призрак гледа съсредоточено, сякаш долавя бавно приближаваща се опасност. Хънтър се обърна и огледа товарното отделение, но не видя нищо, освен мрак.

Той стоеше полугол в сенките. Беше изумен, че не може да си спомни името си.

Обезпокоен, той бавно вдигна ръце пред лицето си и се намръщи, като видя, че са се променили. Бяха по-широки, по-дебели и завършваха с дълги и извити животински нокти. Трансформациите продължаваха по-дълго и изчезваха по-бавно. Но това се очакваше. Не след дълго промените щяха да престанат да изчезват. И това беше хубаво за него. Беше започнал да харесва превъзходството си и онази безподобна сила, която притежаваше само той.

Не, той никога вече нямаше да бъде един от тях — слабият, безпомощният, жертвата, а щеше да се радва на по-висша форма на съществуване — пълно тържество на физическа сила, каквато от десет хиляди години не бе виждана на земята и каквато единствено той притежаваше.

Странно, не помнеше името си, но си спомняше множество други неща. За да провери паметта си, той се опита да си припомни всичко, което знаеше за чуждата ДНК, която бе инжектирал в тялото си.

Електрофорезата 5 5 Движение на микрочастици в течна или газообразна среда под влияние на електричен ток. — Б.ред. бе категоризирала рекомбинираната 6 6 Рекомбинация — поява на нови съчетания на гените, водещи до нови признаци при потомството. — Б.ред. ДНК като деветдесет и девет процента човешка. На Хомо сапиенс . Но единият процент ги заинтригува и така започна първият етап на експеримента.

В ДНК — „строителният материал“ на живота — бе открит имунитет срещу всички заболявания. Приличаше на батерия, която можеш да зареждаш безкрайно. Там бе скрит вечен живот.

Смъртта представлява остаряване на клетките, прогресивна мутация на организма, докато клетките повече не могат да се възпроизвеждат. Но над това същество, Хомо симитар , не тегнеше проклятието на съвременния човек. Макар ДНК да загатваше, че рекомбинативната способност не е неизчерпаема, нивото й далеч превъзхождаше това на съвременния Хомо сапиенс . Този господар на Севера бе надарен с продължителност на живота стотици години. Теоретично погледнато, може би хиляда.

Въпреки изследванията, истинската биохимична същност на тази феноменална продължителност на живота остана загадка, но имунната система бе лесно разгадана.

Разчупването на генетичния код показа поразително високо ниво на защитни ензими, които не позволяваха на външни фактори като вируси или бактерии да заразят и да вредят на ДНК на приемника. В спиралата бяха преплетени милиарди защитни ензими — ясно свидетелство, че съществото е било неподатливо на вируси и бактерии, както и на стареене — съвършен животински вид от висша класа.

После дойде моментът да проверят дали ДНК може да бъде копирана в съвременен Хомо сапиенс . И след като извърши поредица от самостоятелни тестове, той реши да експериментира върху себе си.

Дори не се усъмни в правото да си инжектира генетичния код. Знаеше, че ако успее, ще притежава всички онези свръхчовешки качества. Бе преценил, че евентуалният триумф си заслужава риска. Мотивите му не бяха благородни, но това не го интересуваше. Единственото му желание беше да има оправдание за действията си.