Джеймс Хъгинс - Хънтър

Всъщност Хънтър бе израснал сам. Прекарваше дълги, безкрайни дни в ловуване и живееше по-скоро като животно, отколкото като човек. Преди да навърши десет години, той вече умееше да проследява и да разпознава различните животински видове — колко са големи и накъде отиват. Вдигаше глава и долавяше миризмата на животно, което бе минало оттам преди няколко часа или правеше заслони, където да бъде на топло в студените зимни нощи. Когато стана на дванайсет, той можеше да лови риба с ръце и безшумно да се промъква до сърните и да ги докосва, преди да са усетили присъствието му. На шестнайсет години направи онова, което всеки истински следотърсач смята за най-голямото предизвикателство. В една мъглива лятна нощ той попадна на задрямала мечка гризли, сложи ръка на огромния и хълбок и избяга, без да я събуди.

Понякога, докато лежеше до Призрак в сумрачната хижа, Хънтър си спомняше годините, когато прекарваше повече време сред дивата природа, отколкото сред хората. Когато беше дете, често някоя бяла кост привличаше погледа му и той изпитваше необикновено вълнение. Все още бе живо усещането за допира на червеникавата пръст, която разравяше, за да извади бялата реликва — кост на мечка, елен или вълк.

Спомняше си как изработваше украшения от мечешки нокти или от вълчи зъби. Приличаше на дългокос праисторически човек, докато се разхождаше полугол в гората. Мислите го разсмяха и той разроши козината на Призрак.

Хънтър не искаше нищо от него. Призрак знаеше, че е свободен. Но двамата бяха съюзници. С течение на времето вълкът отново свикна да спи в хижата. Посред нощ често се качваше в леглото и слагаше лапа на гърдите му, а понякога Хънтър се събуждаше, усетил, че Призрак е долепил муцуна до гърлото му. Вълкът явно проверяваше дали приятелят му диша.

Хънтър го наричаше домашен патрул и се смееше. Но съзнаваше, че само веднъж в живота човек може да намери животно, което истински да обича. Знаеше, че нищо и никой не може да замени големия вълк. За щастие, Призрак беше едва на три години и щеше да живее дълго.

Хънтър донякъде съжаляваше, че го бе взел на това пътешествие. Но в същото време знаеше, че в онзи труден терен и враждебна обстановка ще се нуждае от всяко предимство. Защото, докато самият той можеше да бъде измамен от онова неизвестно същество, нищо не можеше да заблуди Призрак. Двамата заедно имаха голям шанс да проследят онова нещо, преди да се е добрало до още невинни жертви.

Преди отново да е убило.

А Хънтър бе убеден, че съществото ще продължи да убива.

Той се събуди в мрака. Не, не беше тъмно.

Не беше гол, както предполагаше. Но нямаше риза и ботуши. Намираше се в бодливи, зелени храсталаци, които хвърляха плътна сянка над него. Затова му се бе сторило, че е тъмно. Той бавно се надигна и докосна главата си. Нямаше нови промени. Но той знаеше какво бе направил.

И в какво се бе превърнал.

Засмя се.

Станалото предишната нощ наподобяваше на несвързан, обагрен в червено сън. Но той си спомни виденията много по-ясно отпреди. Мъжете, които хаотично бягаха пред съвършените му червени очи. Писъците на горящите хора. Спомни си как визуално регистрираше телесната топлина, породена от неприкрития им ужас. Усещаше миризмата и вкуса на паниката им, докато убиваше, придвижвайки се между тях и погубвайки ги без усилие. Беше изпитал животинско удоволствие от силата си. Много по-голямо отпреди. Съзнаваше, че с всяка трансформация става все по-силен.

Обсебен от маниакално желание, той бе нарушил процедурата. Първото преживяване беше потресаващо и болезнено — черни пръсти с дълги, извити нокти, които строшиха лабораторната апаратура и унищожиха всичко и всеки, който имаше нещастието да се изпречи на пътя на яростта му. Изпита и заразителен възторг от чистото животинско удоволствие, прилив на адреналин и енергия, и жажда, която утоляваше само докато убиваше. Това продължи дълго и го понесе на вълните на прилива на хищническа мощ, която постепенно отслабна и той падна сред убитите в разрушената и опожарена станция.

Сега разбра, че рискованият му експеримент е бил успешен. Той не очакваше, че ще възприеме отличителните черти и формата на съществото. Но не съжаляваше за това, макар да чувстваше, че губи все повече от облика си, докато промените продължаваха. Фактът, че притежава такова физическо превъзходство го караше да се чувства като лъв сред овце. Да, той бе постигнал успех, независимо от непредвидените последици, които ставаха все по-явни с всяка следваща трансформация.