— Не — увери го Хънтър. — Само питам.
Старецът кимна и посочи планините.
— Дивата пустош там горе не е за човешки същества, синко. Природата променя човека.
Хънтър знаеше, че това е вярно.
В света имаше малко места с такъв суров климат. Природата не прощаваше на глупците. Хънтър знаеше, че ако бъде ранен и принуден да живее месеци наред в онези планини, решителността ще бъде най-верният му съюзник. Можеше да пренебрегне болката, но трябваше внимателно да лекува раните си. И да пази храната си. Оцеляването беше много трудно.
Търпението и дисциплината бяха от жизненоважно значение. Както и да запази разума си. Макар че при сегашното пътешествие вероятността за неуспех беше малка, той се бе научил винаги да бъде подготвен. Каквито и да изглеждаха, условията можеха да се променят, при това без предупреждение.
Потънал в мисли, Хънтър чу шума от двигателите на военен самолет „С-141“.
Той се усмихна на факта, че го чу, защото пълната съсредоточеност до точката на пренебрегване на всичко останало беше способност, което съзнателно бе усъвършенствал. Тя бе изключително важно умение при проследяването.
Макар че без усилия можеше да не обръща внимание на разговор на висок глас около него, в същото време Хънтър беше в състояние да долавя тихите птичи песни от разстояние пет-шестстотин метра. За непосветените звукът не означаваше нищо, но той разбираше какво прави птицата, какво гледа, дали търси другар, или е изплашена.
Повече от всичко друго птиците мразеха водните змии и щом съзираха някоя от тях, издаваха характерни, истерични пронизителни крясъци — звук, съвсем различен от песните и призивите.
Хънтър разпознаваше този звук и разбираше, че змията е наблизо. Но в същото време знаеше, че някои видове змии не излизат в определено време от деня, освен ако нещо не ги принуди. И така, по хиляди подобни начини, гората му съобщаваше за потайни движения и невидима дейност. Човек трябваше да познава езика й и зова на дивото.
Призрак лежеше до него и спеше дълбоко, Хънтър протегна ръка и погали гъстата козина на вълка.
Военните не бяха разрешили Призрак да бъде сред другите пътници, защото се страхуваха, че може да се поддаде на дивите си инстинкти и да нападне някого. Хънтър предпочете да не влиза в безплодни дискусии и се настани в багажното отделение с най-близкия си и верен приятел.
Спомни си как бе намерил Призрак. Вълчето беше само на три седмици. Родителите и цялото котило бяха убити от бракониери.
Макар и ранен, Призрак бе оцелял, криейки се в купчина клони и дънери. Гладно, болно и ранено, вълчето щеше да умре след няколко дни, ако Хънтър не го бе примамил с парче сурово месо и не го бе завел в хижата си.
След месец вълчето започна да крета едва-едва в тристайната хижа, но сетне порасна бързо и надмина по сила и размери баща си. Волята и духът му привлякоха вниманието на Хънтър и често го караха да се смее — нещо, което рядко правеше.
Хънтър така и не се опита да го дресира, но още от самото начало разбра, че вълчето е много интелигентно. Без да го учат, Призрак знаеше къде да намира храна и как да изразява желанията си, ако иска да излезе навън. А любопитството му беше безгранично, както и неприкритата му радост, когато Хънтър се върнеше от пътешествие.
Когато Призрак стана на шест месеца, Хънтър му позволи да спи на верандата, в хубава кучешка къщичка, която му скова от дъски. Застла дъното й с дебел пласт слама и старо одеяло и сложи отоплителна лампа за студените нощи, но не завързваше вълчето на каишка. Ако искаше да си отиде, Призрак бе свободен да го стори.
Безброй нощи Хънтър заспиваше с мисълта, че Призрак се е вторачил в мрака и се ослушва да чуе зова на дивото. Вълчите глутници, които бродеха около хижата, често го викаха. И когато стана на две години, вълкът започна да изчезва за няколко дни и да се връща с рани — разкъсвания, получени в бой с други вълци.
Хънтър подозираше, че по време на нощните си приключения Призрак е определил за своя територия онази част от гората, намираща се около хижата. И след такива нощи Хънтър забелязваше, че глутниците обикалят все по-надалеч от това място. Призрак сам бе завоювал територията си.
Двамата се сприятелиха. Хънтър подозираше, че това е, защото самият той не се беше сближавал с никого и с нищо, с изключение може би на възрастния трапер, който го бе отгледал. Призрак също нямаше семейство. Ето защо всеки прие другия. Това стана непринудено, защото и двамата се нуждаеха от някого.
Читать дальше