Джеймс Хъгинс - Хънтър

Той се засмя, защото си спомни колко беше потресен, когато се съвзе от неочакваната промяна. Тогава още не знаеше, че много скоро ще ликува.

Поразен от убийствата, които бе извършил, той бе предал спешно съобщение до командния център. Информира ги, че експерименталната ДНК успешно се е свързала с неговата. Нещо повече, по-нататъшните експерименти щяха да потвърдят факта, че тайните им цели са постигнати. Макар да бяха стъписани и вбесени, че той грубо и рисковано бе нарушил процедурата, като се бе инжектирал, те останаха доволни, когато чуха, че серумът може да бъде използван на хора.

След няколко часа пристигна втори екип, който да замени убитите. И макар че също бяха потресени от кървавото зрелище, те не се трогнаха от загубата на човешки живот, съпоставяйки я със зашеметяващия успех на експеримента.

Въпреки това те взеха мерки, за да бъдат сигурни, че няма да ги сполети участта на колегите им. Затвориха го, в случай, че трансформацията настъпи преди очаквания час.

Избраха стая от железобетон и го заключиха вътре. Вратата беше стоманена и подсилена с титаниева сплав. Взеха му кръв за анализ и той чака цял ден, питайки се какво ще му донесе нощта.

Дълбоко под нивото, където беше затворен, те трескаво щяха да претърсват веригата ДНК, за да намерят гените, които се бяха развили толкова бързо и без предупреждение бяха обрекли на смърт колегите им.

Мислейки за тяхната смърт, той почувства леко угризение за хладнокръвната им екзекуция, но неизвестно защо, не изпита съжаление, както бе очаквал. Това го заинтригува, докато часовете минаваха, после мислите му бяха прекъснати.

Огромната стоманена врата се отвори широко и на прага застана белокосият мъж, който ръководеше експеримента. Той познаваше добре този човек и знаеше, че мъжът не одобрява безразсъдното му нарушение на процедурата. Но това нямаше значение. Той притежаваше онова, което искаше — силата на съществото.

Без да каже нищо, мъжът излезе.

Той си припомни как бе започнало всичко. Неочакваното откриване на съществото. Явно предшественик на Хомо сапиенс, съществото като по чудо беше великолепно запазено в глетчер, който в продължение на десет хиляди години го бе крил в ледената си утроба.

Изключителните качества и способности на съществото бяха безспорни и без анализ на ДНК. Фантастична сила и бързина, невероятните размери на мозъка и зрение, предназначено за нощно виждане. Единственото разочарование беше, че темпоралният лоб на главния мозък беше малък, което показваше липса на по-висша мисловна дейност. Но това беше нещо, което природата явно бе пожертвала за сметка на поразителните физически качества.

Класифицираха го като Хомо симитар , човек-звяр.

И когато го извадиха от ледения му ковчег и отдолу откриха вкочаненото, замразено тяло на саблезъб тигър — триста и петдесет килограмов хищник, чийто врат бе прекършен като изгнил клон — те разбраха, че съществото притежава невъобразима физическа сила и несъмнено е най-кръвожадният, силен и издръжлив прародител на съвременния Хомо сапиенс .

Последва спор какво е логичното обяснение за оцеляването на жизнена ДНК след толкова много векове. Установиха, че химичният състав на организма по времето на смъртта се е състоял от странна комбинация от непознати органични вещества. По всяка вероятност химичните съединения се дължаха отчасти на факта, че съществото е тревопасно, и бяха подействали като генетичен антифриз, предпазвайки клетките от разширяване, когато течността в тях бе замръзнала. Ето защо, съществото се беше запазило непокътнато, въпреки ниските температури.

Това беше откритието на века, но не бе предназначено за науката.

Хънтър знаеше, че скоро ще се приземят и си спомни какво бе казал Мадъкс за бойния екип.

Инструктажът беше неофициален и загадъчен. Полковникът не им обясни почти нищо. Но Хънтър вече бе научил оттук-оттам достатъчно, за да разбере, че специалният екип за бързо реагиране не е стандартно военно формирование. Със странен тон Мадъкс спомена, че екипът е изпратен от Централната военна комисия — оперативен център под командването на Съвета за национална сигурност.

Централната военна комисия беше единствената федерална агенция, която не попадаше в ограниченията на Posse comitatus — доктрина, забраняваща на правителството да използва войска за активни мисии на американска територия без одобрението на Конгреса. За Хънтър този факт беше интригуващ и обезпокоителен. Изглежда, поради някаква причина съответните власти се страхуваха, че инцидентът може да наложи активна военна мобилизация. А в това нямаше логика.