Джеймс Хъгинс - Хънтър

Но не бе очаквал, че трансформацията ще бъде така потресаваща. Още усещаше как силата му нараства и мускулите заякват. Чувстваше как костите му укрепват и съзнаваше, че промяната скоро ще настъпи.

Не знаеше какво го бе накарало да вилнее в онази нощ, когато претърпя първите промени, докато беше затворен в стаята. Само си спомняше неясно движение на образи, изкривени от ужас лица и ръце, умолително протегнати към него. После настъпи утрото и той отново стана такъв, какъвто беше.

А след като пристигна следващият изследователски екип, за да замени онези, които той бе убил с такава радост по време на буйството си, той пак усети, че нещо в него се променя и когато дойде нощта, отново ще се преобрази в кръвожаден звяр.

Така и стана.

Те изкрещяха, когато стоманената врата падна на пода от удара му. Наоколо се вдигна облак бетонен прах, когато пантите бяха изтръгнати от стената. Той разби бетона и изкърти стоманената врата с един-единствен удар. После ги видя през вече познатата червеникава мъгла! Те бягаха ужасени и неистово пищяха.

Той изрева и хукна след тях.

Но втория път всичко беше по-ясно. Той изпита животинско задоволство, неподправен възторг и радост, че притежава неограничена сила.

Да. Той се усмихна.

Досущ Господ на земята.

Нищо не можеше да го спре.

Нищо…

Знаеше, че в този миг може да повали с голи ръце носорог и да убие всяко живо същество с ноктите си, които не срещаха съпротива при допир със земните елементи. Това беше най-хубавото от всичко — комбинацията от човешко коварство, животинска кръвожадност и праисторическа сила. Но той знаеше, че човешкото му съзнание отслабва и се променя. И промените зачестяваха. Постепенно надделяваше звярът. Той се замисли за миг върху това, но после реши, че не го е грижа.

Вече нямаше значение какъв е бил. Най-важното беше силата, безсмъртието и свободата да убива безконтролно.

Беше обед, когато Хънтър слезе от самолета. Застана на изхода и се протегна. Сетне вдигна малката си раница, нарами пушката „Марлин“ и видя, че Мадъкс, облечен в камуфлажни дрехи, върви към него.

Властен, но по-неофициален, отколкото би могло да се очаква, полковникът спря, скръсти ръце зад гърба си и кимна. На колана му висеше револвер „Колт“, четирийсет и пети калибър, стандартен армейски модел от Втората световна война.

— Добър ден, полковник — поздрави Хънтър, докато бавно се приближаваше към Мадъкс. Призрак крачеше до него.

Изражението на военния леко се промени, когато видя вълка. После се овладя и не показа едва сдържаната си нервност, която бе проявил при първата им среща. Но очите му се стрелкаха ту към Хънтър, ту към Призрак.

— Добре дошли в базата, господин Хънтър. Как, пътувахте?

— Горе-долу като останалите — отговори Хънтър и огледа станцията, обхващайки с поглед всичко, без да се съсредоточава върху детайлите. Това беше метод, който бе усъвършенствал в гората. Ако нещо важно се появеше в полезрението му, инстинктът или рефлексът щяха да го накарат да прикове поглед върху него.

Но в базата нямаше нищо забележително. Дворът приличаше на бойно поле. Отсам високата телена ограда стояха шест хеликоптера „Блекхоук“, всички въоръжени с картечници „М-60“.

Хънтър присви очи и преброи осем тежковъоръжени превозни средства, на които бяха монтирани смъртоносни оръдия. Имаше най-малко петнайсет бронирани коли, всяка с картечница на покрива, и шест камиона. Хънтър изчисли, че военният персонал наброява около шейсет човека — твърде много за научноизследователска станция. В квадрат бяха подредени къщи с ламаринени покриви. Имаше едноетажна сграда, която приличаше на полярните изследователски постове, разположени по-нататък на север. Да, хората тук явно очакваха скоро да бъдат атакувани. Хънтър усещаше страха им.

Той погледна полковника.

— В двайсет часа ще има инструктаж — учтиво каза Мадъкс. — Желаете ли да си починете?

Хънтър нежно хвана Призрак за рошавата козина на врата.

— Малко храна би ни се отразила чудесно, полковник.

— Да, разбира се. Трапезарията е отворена за вас и за екипа. Моля, заповядайте.

В трапезарията настъпи лека суматоха, когато Хънтър поиска петнайсет килограма сурово месо за Призрак, но Мадъкс уреди нещата. Преди да започне да се храни, Хънтър настани вълка пред вратата и му даде голямо парче говеждо. Знаеше, че Призрак ще го яде през целия ден и през нощта, запасявайки организма си за времена, когато храната щеше да бъде недостатъчна.