Джеймс Хъгинс - Хънтър

Още по-странно беше, че екипът за издирване не беше обикновен. Хънтър попита дали членовете са само американци и Диксън загадъчно отговори, че екипът е уникален и включва представители на пет-шест страни. Били събрани професионални войници, отлично обучени да издирват не само хора, но и животни.

Хънтър не настоя за повече информация. Вече подозираше, че всичко, което Диксън казва, е лъжа. Агентът отговаряше уклончиво на въпросите. Освен това беше любопитно защо Мадъкс отдели изключително много време, за да убеди Хънтър, че постоянно ще има хеликоптер в случай на неуспех.

Хънтър изсумтя, докато си припомняше тези неща. Военните явно се подготвяха по-скоро за провал, отколкото за успех.

Призрак се надигна, изправи се, огледа празното товарно отделение, прозя се и впери очи в приятеля си.

Хънтър го прегърна, усети силата му и се засмя. После извърна лице, когато вълкът се опита да допре до него огромния си черен нос.

— Лягай. Не искам да си завираш муцуната в лицето ми. Хайде, легни. Още не сме пристигнали. Скоро ще кацнем.

Призрак се настани на брезента. Очите му — широко отворени, черни като козината и винаги нащрек — се вторачиха в товарното отделение с площ двайсет квадратни метра.

Въпреки увереността си, Хънтър се чувстваше в по-голяма безопасност, когато вълкът беше с него. Призрак беше телохранител, който никога не заспиваше. Дори да задремеше, нищо и никой не можеше да се приближи до него, без изострените му сетива да го накарат да скочи на крака.

След като го осинови, Хънтър започна да изучава вълците и установи, че са доста различни от кучетата и дори от койотите. Освен всичко останало, много по-голяма част от вълчия мозък бе предназначена за слуха и зрението.

Вълците притежаваха не само много по-голям по обхват слух от този на другите животни, освен котките, но и имаха способността умишлено да изолират звуците, които не искат да чуят. Това беше невероятна природна дарба. Както и обонянието им. А нощното им зрение превъзхождаше това на всички останали бозайници, с изключение на прилепите. Беше им необходимо, за да ловуват нощем, какъвто беше навикът им. Но най-удивителната способност на вълците беше умението да проследяват с помощта на зрението или обонянието, или едновременно с двете сетива.

Повечето животни зависеха от една или друга способност, за да преследват плячката. Правеха го инстинктивно. Но по време на лов вълците използваха ту обонянието, ту зрението си. И бяха съвършени ловци. Набележеха ли веднъж жертвата, те не спираха, докато не успееха. Но Призрак беше още по-необикновен. Едно от отличителните му качества беше силата, а друго — размерите.

От опит Хънтър знаеше, че повечето вълци са забележително мършави и подвижни, защото свръхтеглото намалява способността им да издържат дни наред без храна. Но поради генетичното си наследство и вероятно заради грижите на Хънтър, Призрак беше много по-мускулест от обикновен вълк. Вратът му беше изключително як и дебел. Хънтър внимателно протегна ръка и докосна зъбите му. Призрак наведе глава. Зъбите му бяха големи като на глиган, остри и разположени дълбоко в твърдата челюст. Хънтър си спомни предишната година, когато бе взел вълка по време на проследяване в Британска Колумбия.

Накрая намери туристите, но издирването беше трудно и продължи четири дни. Мъжът и жената не бяха запазили присъствие на духа, за да легнат на закрито място, да запазят енергията си и да чакат помощ, а бяха бродили напосоки, изгаряйки ценни калории в студа, и принудиха Хънтър да търси храна, за да оцелеят. Той успя да ги открие и повика медицински хеликоптер, но Призрак изчезна.

Разтревожен, Хънтър тръгна по дирите му и го намери в една брезова гора. Призрак се биеше с друг вълк — голям, сив водач на глутница.

Вълците от глутницата бяха убили лос и водачът трябваше да яде пръв. Но Призрак нямаше намерение да му позволи да го стори. Той се приближи до храната и водачът предупредително му изръмжа да се дръпне. И тогава от гърлото на Призрак се изтръгна страховит вой, който накара дори Хънтър да потрепери. Водачът на глутницата атакува.

Призрак избегна първия, бърз като мълния удар, заби рамо в по-големия вълк и отскочи, преди водачът да реагира. Последва удивително дълга и ожесточена борба. Призрак отстъпваше и атакуваше, подскачаше и нанасяше яростни удари.

Хънтър наблюдаваше в захлас битката, която продължи шест часа. Нито един от двата вълка не се предаваше, нито успяваше да нанесе смъртоносна рана. Най-сетне Призрак прегриза врата на водача, който се свлече на колене. Но Призрак не прояви милост.