Джеймс Хъгинс - Хънтър

Но той не обичаше да носи много багаж и поверяваше живота си на собствените си умения. Никога не предизвикваше природните сили и ги уважаваше. Но знаеше, че може без проблеми да прекара седмици наред в планината, като си прави импровизирани подслони и в най-лошото време. Затова носеше всичко, което му беше необходимо, в раницата на гърба си. Имаше и торбичка на кожен ремък, преметнат през рамото му, изработката й бе в стила на индианското племе апахи. Тя съдържаше сушено говеждо месо, билкови пасти за готвене и за рани, компас, карта и някои от по-неизвестните сечива в занаята като тебешир, пръчка за маркиране и камъчета.

На колана си закачаше манерка. Не я използваше често, тъй като пиеше вода от всеки поток, който видеше, защото знаеше, че обезводняването на организма на тази географска височина е мълниеносен убиец. На колана си носеше и голям ловджийски нож, секира и патрони за ловната карабина „Марлин“, калибър 45,70, която беше преметната на рамото му.

Облеклото му се състоеше от кожена риза, яке и високи до коленете мокасини, подплатени с гъши пух. Не носеше други дрехи. Подплатата на мокасините предпазваше краката му от студа, изсъхваше бързо и му даваше възможност да се придвижва безшумно. За разлика от изкуствените материи и памука, кожата не издаваше шум, когато се отъркваше в клони или листа.

Преди много години, вдъхновен от идея, която бе научил от легендите за древните жреци на ацтеките, Хънтър бе ушил двойна качулка на якето си. Долният пласт предпазваше раменете му от дъжда, а горният, спускащ се надолу като късо наметало, можеше да се издърпа, за да покрие главата и да предотврати загубата на топлина. Кройката беше уникална и функционална и Хънтър от опит знаеше, че качулката е незаменима при ниски температури.

Пътувайки с малко багаж, той приличаше на американски скаут от миналото. Този облик беше още по-очебиен, защото контрастираше на съвременните оръжия, използвани от специалните взводове за бързо реагиране, на които често помагаше.

Хънтър намираше прехрана и подслон сред природата. Търсеше храна, докато вървеше, и убиваше бързо, когато се наложеше, но никога не спираше. Нощем му трябваха само петнайсет минути, за да заложи капан за риба и хващаше по пет-шест пъстърви за закуска на сутринта. Остатъкът от рибата изяждаше през деня. От дългогодишния си опит знаеше, че това е прост и ефикасен начин за бързо придвижване по високопланински терен.

Предполагаше, че загадъчният военен екип ще носи стандартната двайсеткилограмова екипировка, необходима за оцеляване в Арктика, включваща бронирана кевларена жилетка, раница с филтри за пречистване на водата, палатки, спални чували, дрехи, чорапи, консервирана храна, пропанови котлони, полеви радиопредаватели, прибори за нощно виждане, сълзотворен газ, сигнални ракети, фосфорни факли и лазерни устройства за засичане на далечни звуци.

Освен това те щяха да бъдат тежковъоръжени с различни оръжия, вариращи от карабини „М-16“ до ловджийски пушки „Бенели“ и гранатомети. И несъмнено щяха да разчитат за ориентиране на глобалната позиционна система „Магелан“ — устройство с размера на юмрук, свързано със сателитите, за да даде точното местонахождение с отклонение двайсетина сантиметра.

Хънтър познаваше устройството и го беше използвал. Но все пак това беше машина, а в примитивни условия машините се повреждаха. Ето защо той предпочиташе да си служи с карта и компас и бе развил умението да изчислява точно, така че да се ориентира само по слънцето и звездите, а понякога дори без тяхна помощ.

Отдавна се бе научил при подобни обстоятелства да разчита изцяло на себе си. В планината нямаше заместител на липсата на сила и воля.

Той си спомни разговора си с един побелял възрастен трапер по време на първото си пътешествие в Аляска. Докато се подготвяше да навлезе в планината, Хънтър го бе попитал дали е възможно да се оцелее там през зимата само с нож и пушка. Макар да познаваше отлично смъртоносните опасности на дивата пустош, траперът не отговори веднага.

— Ами — след дълго мълчание каза той, — мисля, че е възможно. — Тонът му обаче подсказваше, че няма намерение да опита. — Но трябва да се превърнеш в животно. Да бъдеш като дивите зверове. Защото там горе няма милост, момче. Когато отивам в планината, аз взимам коня си и две товарни мулета. В онези гори мулето струва колкото три коня. Лягам късно и ставам рано. Не спирам да почивам, ако разбера, че ще стане много студено. Не смяташ да опитваш такива неща, нали?