Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Мили Боже — промълви Мадъкс, извади носна кърпа и избърса лицето си. — Това вашето… куче ли е?

— Не е куче, а вълк.

— Да… Разбира се. — Полковникът нервно погледна към вратата и неволно отстъпи назад. — Но какво прави тук?

Хънтър го погледна и едва не се изсмя. Не беше необходимо да се подиграва на тези хора. Те не се чувстваха уютно в неговия свят, макар че в техния Хънтър бе успял да стане богат и уважаван.

— Предполагам, че прави каквото иска. Ту се появява, ту изчезва.

— Ваш ли е? — попита Мадъкс. — Имам предвид, дресиран ли е? Винаги ли се появява и изчезва така внезапно?

Тримата посетители се бяха преместили така, че да наблюдават вратата.

Хънтър вдигна рамене.

— Не, не е дресиран, полковник. И никой не го притежава. Идва и заминава, когато поиска.

— Но… колко тежи този звяр? Не знаех, че вълците стават толкова… огромни .

— Зависи от потеклото. Мъжките стигат до сто килограма. Призрак тежи сто и петдесет. Няма да расте повече.

Мадъкс постепенно започна да се съвзема и Хънтър се опита да съживи замрелия разговор. Знаеше, че все още не са стигнали до основния въпрос.

— А сега, господа, ако сте готови да говорите, може би ще ми кажете защо сте дошли при мен. Какво искате?

Мадъкс събра сили, пристъпи напред и посочи снимките на убитите войници.

— Искаме да знаем какво животно е извършило това. Кое същество може да прегази цял взвод и да убие тежковъоръжени хора?

Хънтър се намръщи, разгледа снимките и накрая поклати глава.

— Може би гризли. Макар че се съмнявам.

— Защо се съмнявате?

— Защото мечката гризли обикновено превръща на пихтия жертвите си. Удря ги много пъти, издира лицата им и откъсва скалповете. Това животно е убило войниците само с един-два удара. Ето защо, мисля, че не е атакувало от страх или от ярост. Имало е… причина. Действало е съзнателно.

— Но кое животно може да… направи такова нещо? Да действа с умисъл?

Хънтър поклати глава.

— Не знам.

— Но нали сте специалист по…

— Полковник — прекъсна го Хънтър, — не се смятам за специалист по нищо. Само си върша работата. И мисля, че не мога да ви помогна. Не знам какво е убило хората ви. Но мога да кажа, че онова, което ги е погубило, не го е направило заради храна. Нито при самоотбрана. И не за да защити територията си.

— Както би направил тигърът.

— Не е било тигър.

— Но откъде сте толкова сигурен? — Мадъкс беше видимо обезпокоен. — Нали току-що казахте, че не знаете какво същество е извършило кръвопролитията?

— Хората са били нападнати на равен терен и на открито пространство. — Хънтър беше спокоен и уверен. — Тигрите не постъпват така. Те атакуват от някое възвишение или от засада. Тигърът никога не би нападнал, ако ще му се наложи да преследва плячката. Тигрите не гонят жертвата.

— Защо?

Хънтър сви рамене и продължи да изважда нещата от раницата си.

— Никой не знае. Може би е инстинкт. Или защото са твърде тежки. Но ако тигърът не ви хване с три-четири скока, вероятно сте спасили живота си. — Осенен от друга идея, Хънтър посочи снимките. — Виждате ли тези следи? Онова… животно… се е движило бързо и по права линия. Сякаш… Знам ли? Сякаш се е опитвало да стигне до нещо.

Завладян от хрумването си, Хънтър разгледа отново всички снимки и бързо ги нареди по друг начин.

— Погледнете. Войниците са били повалени последователно. Животното е минало през тях. Убивало ги е бързо и един след друг, следвайки определена посока — добави Хънтър, после дълго мълча. Когато отново заговори, гласът му беше монотонен и глух. — Не съм убеден, че е било животно.

Диксън бавно пристъпи напред.

— Господин Хънтър, не може да не е било животно. Не е необходимо да споменаваме, че никое човешко същество не би могло да направи това.

— Мислете каквото искате — невъзмутимо каза Хънтър, — но аз не познавам животно, което да убива по този начин. Животните не убиват без причина — те го правят от страх, глад, ярост или при самоотбрана. А тук не виждам такава причина. Това същество не е мачкало, което би означавало, че е разгневено. Не е яло. Само е убивало и се е придвижвало към следващата жертва. Искахте да ви кажа какво мисля. Ето, чухте мнението ми.

— А следите? — настоя Диксън. — Сигурен ли сте, че не са от мечка?

— Дори не приличат на мечешки — отговори Хънтър, после се втренчи в него. — Всъщност, ако трябва да бъда категоричен, бих казал, че са човешки.

Диксън примигна.

— Виждали ли сте животно, което оставя такива следи?