Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Кой е този човек? — попита Мадъкс.

Типлър отмести поглед встрани и се намръщи.

— Името му е Натаниъл Хънтър.

Слънцето залязваше. Ветрецът разнасяше сладникавия мирис на планински лаврови дървета. Натаниъл Хънтър изсипваше на масата съдържанието на кожената си раница. Вратата на хижата беше широко отворена и се чуваше шумът на бързо течащите води. Но не този звук, а внезапно настъпилата тишина го накара да вдигне глава.

Птиците бяха престанали да пеят. Хънтър се обърна, погледна навън, заслуша се и чу бръмченето на кола, която бавно се движеше по черния път. Намираше се на около километър.

Посетителите пристигнаха след десет минути. Той ги посрещна на портата. Беше облечен в стари сини джинси, кожена риза и високи до коленете мокасини.

Пръв заговори нисичкият, изпълнен с достойнство полковник. Но вниманието на Хънтър бе привлечено от мъжа в цивилни дрехи, който стоеше най-отзад и мълчеше. Костюмът му беше обикновен и не правеше впечатление. Тъмните слънчеви очила предпазваха очите му от любопитни погледи. Държеше ръцете си зад гърба. Вървеше след другите като учител, който иска да се увери, че учениците изпълняват възложената задача. Беше ясно кой е шефът на групата.

— Аз съм полковник Мадъкс от армията на Съединените американски щати — представи се мъжът в униформата. — Бихме искали да говорим с Натаниъл Хънтър, ако е възможно.

— Аз съм Хънтър.

— Е, добре. — Полковникът направи крачка напред. На устните му разцъфна подкупваща усмивка. — Бихме искали да чуем мнението ви за няколко снимки, ако нямате нищо против. Разбира се, ако възникне проблем, винаги може да постигнем официално споразумение.

Хънтър се обърна към вратата и махна с ръка.

— Влезте в хижата.

За няколко минути гостите разказаха историята за кървавите убийства в снега. Сетне показаха снимките. Искаха да знаят какво животно е убило хората им и дали е било само едно. Хънтър се наведе над фотографиите. Очите му се присвиха, докато оглеждаха следите и терена.

— Искаме да знаем защо някои от следите са толкова отдалечени от другите.

— Заради вятъра — отговори Хънтър.

Човекът, който беше представен като Диксън, пристъпи напред.

— Извинете, „вятър“ ли казахте? — попита Мадъкс и погледна недоумяващо домакина.

— Да. — Хънтър знаеше, че отговорът му ще ги озадачи. — Следите са вървели в права линия, успоредно с другите, но вятърът ги е преместил сантиметър по сантиметър. Ето тези отпечатъци са останали на местата си, защото скалата ги е предпазвала от североизточния вятър.

Мадъкс изглеждаше смаян.

— Вятърът може да прави това?!

Хънтър посочи дирите.

— Първоначално тези следи са били тук, при другите. Виждате браздата, която е останала, когато са били преместени. Вятърът постепенно ги е придвижил по-нататък. Хънтър сви рамене и върна снимките на Мадъкс. — Често срещано явление на песъчлив терен. Това ли искахте да знаете?

— Ами, всъщност не. Искаме вие да…

Внезапна и безшумна промяна в атмосферата на хижата го накара да млъкне. В помещението сякаш нахлу примитивна, праисторическа сила, нещо изключително свирепо. Мадъкс се обърна. Хънтър леко се усмихна, като видя нервното изражение на лицето на Диксън, който бе усетил някаква заплаха зад себе си и бавно извърна глава. На челото му блеснаха капки пот.

Огромен и заплашителен, Призрак стоеше на по-малко от крачка от Диксън и Мадъкс. Гигантският вълк беше почти изцяло черен. Само на хълбоците имаше сиви косми. Черните като въглен очи светеха с див хищнически блясък. Ноктите му изтракаха на дървения под, когато направи крачка напред. Наведе глава и отново спря. Неестественото му мълчание беше по-ужасяващо, отколкото ако бе изръмжал.

Хънтър остави гостите да изтръпнат само за миг. Усмихна се и щракна с пръсти.

— Призрак.

Вълкът мина покрай мъжете и седна до Хънтър.

— Какво казахте, полковник?

Мадъкс положи усилия, за да продължи.

— Ами, казах, че… искаме да ни помогнете за… нещо.

Хънтър се усмихна, като чу треперещия му глас и когато видя, че майор Уесткът стисна юмруци. Всичките се бяха изпотили, а Мадъкс дори пребледня. Хънтър погледна Призрак й тихо каза:

— Вън.

Излъчвайки поразителна животинска сила, вълкът спокойно мина покрай тримата непознати. Стигна до вратата и безшумно и грациозно изчезна навън. Въздухът сякаш потрепери от силата и миризмата му. Хънтър знаеше, че Призрак няма да се отдалечи от хижата, освен ако изрично не му каже да го стори.