Джеймс Хъгинс - Хънтър

— А въжето? — попита Такакура. — Може да ни потрябва. Тук ли ще го оставиш?

— Нали затова ме взе, командире — отговори Райли. — Закачих го като ласо за дървото.

Той дръпна единия край на въжето и бързо го смъкна от върха.

— Една секунда — отбеляза Райли.

Още беше задъхан. Изпитанието се отразяваше на всички.

Такакура не го накара да бърза. Това беше едно от качествата му на добър командир. След пет минути екипировката беше прибрана и държейки гранатомета, Райли вдигна раницата и изпъшка:

— Готов съм.

Призрак обикаляше пред колоната. Избраха пътека, спускаща се надолу по склона, покрай която течеше поток. Това беше единственият им шанс да занесат професора до научноизследователската станция. Ако не успееха да стигнат дотам, тази нощ можеше да бъде последната в живота им.

За всеки случай Хънтър държеше пушката в готовност. Той погледна Боби Джо и видя озлобление в очите й. Тя явно изгаряше от желание да убие съществото. Искаше пак да го държи на прицел и имаше доверие на уменията и на оръжието си.

Хънтър си спомни демоничните му очи, горящи от зловещи намерения, сякаш отново чу разярения, оглушителен рев, изтръгващ се от човекоподобното лице, представи си дългите, криви нокти, от които едва бе успял да се измъкне, разминавайки се на косъм със смъртта, и разбра още нещо.

Съществото нямаше да се откаже от преследването. Хънтър беше единственият, който го бе победил в пряк двубой и избягал. Да, чудовището щеше да дойде отново. И този път, за да го убие.

— Не мога да ти го кажа по клетъчния телефон — изръмжа Тухлата. — Обади ми се по обикновен.

— Кажи номера — рече Чейни, насочвайки взетия под наем форд към бензиностанцията.

Намираше се на по-малко от петдесет километра от института „Типлър“. Струваше му се, че трябва да започне оттам.

Той записа номера, който Тухлата му продиктува, и забърза към телефонната кабина. Макмилан отговори веднага след първото позвъняване.

— Информацията е откъслечна. Научих нещо от информатор в Министерството на правосъдието. Той познава един човек, който задавал въпроси, свързани с логистиката и сателитните комуникации на онзи изследователски екип. Това не е много, но щом слухти насам-натам, човекът трябва да има причина.

— Могат ли да проследят информацията до теб? — попита Чейни, подозирайки вероятен капан.

Най-старият номер в играта беше да съобщиш невярна информация на определен човек и после да чакаш дали ще се разчуе. Това беше един от най-успешните методи за откриване на „къртици“ и доносници.

— Не. Човекът е надежден — увери го Тухлата.

— Спомена ли някакво име?

— Да — отговори Макмилан и Чейни чу шумолене на хартия. — Диксън. Размахвал карта на ЦРУ. Не казал от кой отдел е. Но щом се занимава с този случай, предполагам, че е агент под прикритие. Искаш ли да проверя?

Чейни се замисли.

Законът забраняваше на ЦРУ да действа на територията на Съединените щати, с изключение на един офис в Ню Йорк, откъдето тайно оперираха. А инцидентите бяха станали на територията на страната. Чейни не беше сигурен дали иска да забърква Тухлата в тази история.

— Не — отговори той. — Оттук насетне ще се оправям сам. Искам да изгладиш нещата. Прави се, че не знаеш нищо. Въди безразличен. Все едно само съчувстваш на смъртта на група морски пехотинци, защото и ти си бил такъв. Възприеми тази линия на поведение. Нека да мислят, че не ти пука кой знае колко за случилото се. Ще решат, че няма какво да криеш.

— Пази си гърба, малкия — с по-плътен глас каза Тухлата. — Пъхаш си носа в… И аз не знам в какво. Но знам няколко трика, с които не си запознат. И съм убеден, че всички са информирани за разследването ти. Затова внимавай много.

— Ще се пазя — обеща Чейни и крадешком огледа магистралата. — Познаваш ме. Винаги го правя.

— Да. Точно така.

Чейни окачи слушалката и тръгна към колата. Тази история не му харесваше от самото начало. А сега му се нравеше още по-малко. И въпросите се завърнаха. Какво търсеха там на север? Защо им беше необходим световноизвестен криптозоолог, специалист, занимаващ се с идентифициране на непознати видове?

Той бавно отвори вратата на форда. Беше потънал в размисъл. Военните и антрополозите работеха заедно, сформирайки специален екип, снабден със свръхмодерна техника и оръжия. Това, разбира се, означаваше, че не търсеха човек, а може би… животно ?

Чейни се вцепени.

Животно?

Той не усети, че е отворил широко уста. Наистина ли търсеха някакво проклето животно ?