Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Бих желал да обсъдим ролята на доктор Типлър в тази експедиция — добави Чейни. — Ако имате време, бих искал да ми покажете всичко, което имате по този въпрос.

Тя замълча и се загледа в невинната му усмивка, после каза:

— Добре. Имам малко свободно време. Последвайте ме, ако обичате, и ще ви покажа, с какво се занимаваме.

Чейни отдавна не бе ловувал, но веднага разбра, че гипсовата отливка не е от отпечатък на мечка. Не беше виждал такова нещо. И ако можеше да вярва на тази жена, той не беше единственият, който недоумяваше какво е животното.

— И доктор Типлър също няма представа какво е това същество, така ли? — попита Чейни и се наведе над отливката. — Нали е специалист по тези неща?

— Той е най-видният специалист в света, господин следовател — каза Джина и сложи на масата дълга компютърна разпечатка. — Това е ДНК, която сме извлекли от малка проба, взета от долната част на отливката. Не може да се види с невъоръжено око, но я изследвах с електронен микроскоп. Имате ли представа какво е генетичен код?

— Не — отговори Чейни и поклати глава. Виждаше само редица след редица повтарящи се букви, които не му говореха нищо. — Бихте ли ми обяснили?

— Не толкова добре, колкото доктор Танъс. Ребека. Тя ръководи института, докато доктор Типлър е на експедиция. Ребека трябва да се върне днес. Ако искате, почакайте и говорете с нея. Тя отиде в Лангли. Може да опитате да се свържете с нея там.

— Какво прави доктор Танъс в Лангли? — попита Чейни, стараейки се да говори тихо и спокойно.

Джина явно не виждаше нищо опасно в посещението.

— Ами, отиде там, за да предаде тези открития. Можеше да ги прати по факса, но тук линията не е сигурна. Доктор Танъс се притесняваше.

— Разбирам — замислено каза Чейни. — Тя има ли клетъчен телефон?

— Разбира се. — Джина посегна към един тефтер и в същия миг телефонът иззвъня. — Да, аз съм, Джина. С какво мога да ви услужа?

Лицето й изведнъж помръкна. Гласът й стана тих и глух, а думите — неразбираеми.

— Благодаря — прошепна тя. — Не. Аз ще се погрижа за това.

Джина остави телефонната слушалка.

Чейни се досети какво е станало.

— Джина? — тихо попита той. — Добре ли си?

— Доктор Танъс е мъртва — без да го поглежда каза тя.

Държейки се с една ръка за кървящия гръден кош, той тръгна след тях по склона, минаващ успоредно на пътеката. Вървеше на отсрещния бряг на реката, където не оставяше следи, защото имаше много мъх и мокри листа.

Изпита глад и осъзна, че трябва да яде, за да възстанови силите си и да може да убие преследвачите си. Но нещо го безпокоеше. Скоро щеше да намери някой лос, елен, вълк или лакомец. Нямаше значение какво. Щеше да го изяде бързо и хранителните вещества щяха да заредят с енергия тялото му и да преобразят плътта, укрепвайки я за предстоящия последен лов.

Той изръмжа, усмихна се й скочи от скалата. Приземи се безшумно между два огромни кедъра, гарантиращи тъмнина и тишина. В същия миг остра болка прониза ребрата му и той едва сподави воя си. Да, трябваше скоро да хапне нещо, защото тялото му беше изтощено. Той вдигна глава и отмъстително се вторачи в жената. Сега най-много от всички искаше нея. После мъжа. Но тя държеше оръжието, което можеше да го рани.

Той изплези черния си, заострен език, оголи зъби и изръмжа гърлено и приглушено. Гърдите го заболяха от усилието. Пое дъх и огромните му ноздри се разшириха. Това му позволяваше да вдъхне много повече кислород, отколкото можеха да сторят онези окаяни и безсилни човешки същества. Той знаеше какво са намислили и кървясалите му очи се спряха на вълка…

Мразеше ги всичките.

Той пристъпваше от крак на крак и ровеше в земята, докато ги наблюдаваше как бягат, после зарови нокти в пръстта. Усещането му харесваше. Известно време се отдаде на това удоволствие, сетне погледна надолу и видя окъсаните остатъци от панталона, който още носеше.

Но дрехите нямаха значение.

Той не усещаше студа като окаяните човешки същества. Нито убожданията на папратите и твърдостта на скалите. Не изпитваше угризения, че е пролял кръвта им, нито че е изтръгнал месестите им сърца, за да изстиска кръвта в устата си като чепка грозде. Не, той не чувстваше нищо.

Съзнанието му или онова, което беше там, преди да се промени, сега беше далечно, неясно и маловажно, макар да знаеше, че е запазил способността си за членоразделна реч — неочакван остатъчен ефект от онова странно сливане на ума и плътта. Въпреки трансформацията, бяха му останали някои аспекти на предишната самоличност. И преди да ги убие, той можеше да им каже, че умишлено е избрал тази величествена форма и я предпочита пред живота в немощните, простосмъртни тела, в които човеците съществуваха.