Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Да. — Хамилтън се усмихна и изведнъж стана по-сдържан. Бледосините му очи станаха студени. — Разбира се.

Настъпилото мълчание беше необичайно и Чейни реши да възприеме друга тактика. Въпреки съветите на Тухлата, той вече бе преминал границата. Сега Хамилтън знаеше, че Чейни проявява силен интерес към случилото се и намеренията му са сериозни. По-късно щеше да прецени каква част от грешката си да сподели с Тухлата. Вероятно не голяма.

— Разкажете ми за екипа, който организирахте — рече той. — Сигурно са поискали от вас съдействие, когато са го сформирали.

— Скромното ми предложение беше да включат учен като консултант. Това ми се струва задължително. Избраникът беше доктор Ангъс Типлър, неоспоримо гениален учен. Не участвах в избора на командосите. Знам малко за тях. Но разбрах, че са много опитни в такъв вид издирване и… как го наричат военните?

— Търси и унищожи.

— Да. Мисии за търсене и унищожение. Има и един друг господин, който разбира от лов, тоест от проследяване. Нещо такова. Не го познавам. Не смятам, че е важен. Всъщност той изобщо няма значение. Само набързо прегледах досието му.

На Чейни това му се стори изключително интересно. Хамилтън не смяташе за важно събитие участието на Хънтър — милионер и всепризнат специалист по живота в природата и по издирванията на хора и животни.

— Имате предвид Натаниъл Хънтър?

— Да, да. Мисля, че е следотърсач. Заможен човек. Е, не е баснословно богат. Но има средства. Често го викат да намира хора, изгубили се в необитаеми райони. Не знам дали се занимава с нещо друго, освен с финансиране на природозащитни организации. Затова, нямам представа защо го смятат за толкова важна личност. Но тук някъде е досието му, ако искате да го прочетете.

— Да, добре. Но първо искам да отговорите на един въпрос, от който вече два пъти се измъквате.

— О, съжалявам. — Хамилтън изглеждаше искрен. — Станало е неволно. И за да успокоя подозренията ви, ако имате такива, искам да ви уверя, че не се опитвам да отговарям уклончиво. Няма защо да го правя.

— Разбирам — невъзмутимо се усмихна Чейни. — Мислите ли, че онова, което убива хората ви, може да е контролирано от конкурентни чужди интереси? По-точно от бивши съветски или комунистически институции, които се занимават със същото като в онези станции? Може ли да им бъде полезна информацията от американските бази в Арктика?

Хамилтън леко се усмихна.

— Не, господин следовател. В центровете няма нищо, което би предизвикало чуждестранни атаки. Ние наблюдаваме тектоничните явления, които нямат нищо общо с военните въпроси.

— Кой ръководи екипа по издирването?

— Вече ви казах. Съветът за национална сигурност.

— Имам предвид кой е оперативният командир?

— Сигурно полковник Мадъкс от Пентагона. Много пъти съм разговарял с него. Той често ми се обажда за… ами, съвети, бих казал.

— Познавате ли агент Диксън?

Хамилтън дори не направи пауза, както очакваше Чейни.

— О, разбира се. Мисля, че агент Диксън е член на Съвета за национална сигурност. Той явно е упълномощен да следи за изпълнението на операцията.

— Къде мога да го намеря?

— Ами… — Хамилтън дълго мълча. — Предполагам, че в Лангли. Но не съм сигурен. Разговарял съм с него само два пъти. С изключение на факта, че той следи положението от името на Съвета за национална сигурност, агент Диксън не е съществена фигура за изпълнението на мисията на екипа.

В тази история нещо не беше наред. Чейни зарея поглед в празното пространство, опитвайки се да реши как да подходи.

— Докторе, сигурно знаете, че онзи, който носи крайната отговорност за действията на екипа, трябва да е запознат с тяхната всекидневна дейност.

Хамилтън или наистина нямаше представа от военни операции, или умело се преструваше.

— Аз… Ами, предполагам, че е така, господин следовател. Не съм служил в армията. Мисля, че това е нещо, за което би трябвало да говорите с агент Диксън.

— Ще го сторя — заяви Чейни и реши да сложи край на тази игра на отгатване. — Добре. Достатъчно. А сега, бих искал да разгледам онова досие, ако не възразявате.

Хамилтън стана и взе няколко папки.

— Е, господин следовател, опасявам се, че не притежавам досието на агент Диксън.

— Говоря за Хънтър, докторе.

— А, да. Но както вече ви казах, мисля, че той не е важен в случая.

Без да пророни дума, Чейни взе досието, отвори го и видя черно-бяла снимка на човек, който явно познаваше трудностите. В очите му се четеше решителност. Бяха проницателни като на пантера. Косите му бяха черни, дълги до раменете и разрошени, а устата — нито намръщена, нито усмихната, а по-скоро стоически стисната в израз на безразличие. Изражението му лесно можеше да се възприеме като заплашително, ако не беше високото чело. Не. Лицето излъчваше хладнокръвие и увереност, съчетани с изключителни способности, сякаш Хънтър съзнаваше, че притежава душевна чистота и воля, придобити с помощта на необикновени и проверени качества и умения.