Джеймс Хъгинс - Хънтър

Макар и обзет от инстинктивно желание да се втурне след него и да го довърши, Хънтър успя да се овладее и да разсъждава трезво. Остави пушката си и се наведе над Боби Джо.

Тя бе паднала на колене и на гърдите й имаше дълбоки бразди. Беше задъхана и се опитваше да си поеме въздух. Вдигна ръка към гърдите си и се закашля, после затвори очи от болка и тихо изстена.

Обхванат от бушуващите в него чувства, Хънтър сложи ръка на рамото й, за да й даде знак, че е до нея. Не се опита да й каже нещо, защото знаеше, че тя не е в състояние да отговори.

— Хънтър — чу се някъде от мрака гласът на Такакура.

Хънтър вдигна глава.

Такакура стоеше до тялото на Диксън. Агентът бе убит толкова бързо в хаоса на битката, че никой не бе забелязал фаталния удар на съществото. Хънтър не искаше смъртта на Диксън, но не можеше да го остави да избяга, без да бъде наказан за убийствата. Сега агентът беше мъртъв, а в момента Хънтър имаше по-неотложни задачи.

Чейни се изправи на колене, гневно поклати глава и задъхано изпсува:

— Мамицата ще му разкатая на онова същество.

После очите му се спряха на Тухлата и лицето му се изкриви от мъка. Загледа се разкаяно в издраното му лице и разбития череп.

— По дяволите… — прошепна той.

Останалите мълчаха. Чейни протегна ръка и стисна рамото на приятеля си. Главата му беше наведена и скриваше лицето, но пръстите му бяха побелели. Потупа ръката на Тухлата, взе очуканата ловна пушка „Уедърби“ и с трясък я зареди. И когато се обърна към Хънтър, изражението му бе студено и решително.

— Хайде да го довършим. Копелето е тежко ранено.

— Как си, миличка? — обърна се Хънтър към Боби Джо.

Тя отново се закашля. Допряната до гърдите й ръка беше обляна в кръв.

— Добре съм. Само трябва да… сложа нов пълнител. Ей сега… Секунда.

— Можем да се върнем — предложи той.

— Не! Трябва да го довършим!

Хънтър видя решителното й изражение и кимна.

— Добре, но нека да те прегледам.

Той огледа раните й. Макар да кървяха обилно, мускулите не бяха засегнати.

— Носиш ли нещо болкоуспокояващо? — попита Хънтър.

— Да, но докато лекарствата подействат, всичко ще свърши. Няма да взимам нищо. Да тръгваме.

— Добре. Върви близо до мен.

Тя кимна.

Хънтър чу гласа на Такакура и се изправи. Но думите бяха неясни и приглушени. Хънтър осъзна, че стрелбата временно бе оглушила всички.

— Съществото е сериозно ранено — каза японецът.

— Да, но едно е да е ранено, а съвсем друго — да е убито — възрази Хънтър, сетне помогна на Боби Джо да стане.

Подаде й снайперовата пушка и тя я пое с окървавените си ръце.

— И все пак е тежко ранено — настоя Такакура, вглеждайки се в тунела. — Кървавата диря е широка. Не е отишло далеч.

— Не е — съгласи се Хънтър. — Чудовището изгаря от нетърпение да ни убие колкото е възможно по-скоро. Ранихме го и то знае, че не може да издържи на повече поражения. Следващият път ще бъде последен. Няма изгледи да излезем живи оттук, ако не го убием бързо.

Всички заредиха оръжията си и влязоха в дългия тунел.

За разлика от предишния, този проход представляваше лабиринт и предизвикваше нервно напрежение и страх. Но Хънтър твърде много изгаряше от желание да се бие.

Тунелът постепенно започна да завива и Хънтър разбра, че се връщат. Проследиха кървавата диря и пред очите им се появи ярко блестящ купол.

Отново се озоваха в централната част на пещерата, която бе осеяна с кости. Скрити от векове в мрака, скелетите засияха в бяло от светлината на факлите. И Хънтър разбра, че съществото се е върнало там, за да довърши битката.

Раните, които му бяха нанесли, най-после бяха намалили почти неизтощимата му сила. И чудовището се бе оттеглило на това място, откъдето да започне последната си амбициозна атака. Хънтър влезе бавно и предпазливо в подобната на катедрала пещера от бели камъни и огледа купчините кости. И във всяка вдигната ръка с дълги, извити нокти Хънтър съзря съществото — безмилостна и зла сила, която не познаваше граници. Беше го обрекъл единствено мракът в сърцето му. Хънтър бе готов да отмъсти, защото чудовището безжалостно бе убило любимите му приятели — Призрак и професора.

Да, звярът щеше да умре.

— Сигурно ще действа като преди. Макар че не можем да бъдем сигурни, защото съществото непрекъснато се учи. Затова, надупчете го с колкото е възможно повече куршуми. — Хънтър млъкна, взря се в напрегнатите им лица и усети страха им. — Вижте какво, чудовището не е безсмъртно. Вече го ранихме. Време е да умре.