Джеймс Хъгинс - Хънтър

Те продължиха да вървят и влязоха в пещерата. Хънтър бавно мина покрай купчина скелети, като внимателно се взираше в прахоляка, търсейки място, където бе възможно съществото да се е скрило. Но не видя нищо. Нито дори кръв. И това го обезпокои.

Нищо не се движи, без да оставя следа…

Какво пропускаше?

Обзе го съмнение — смущаващо и тревожно.

Той спря, коленичи и внимателно огледа всичко наоколо. Съсредоточи се и опита да открие някакви следи, но пак не забеляза нищо. Безпокойството му нарастваше с всяка изминала секунда.

Съществото трябваше да е тук… Това, му сочеше инстинктът.

Пред него се простираше пещера, потънала от векове в прах. Той видя стъпките по пътя, по който бяха влезли, но нищо повече.

Трябваше поне да има кръв…

Отчаян, той се изправи и огледа пещерата. Вярваше на уменията си и се надяваше, че няма да го предадат. Бе проследил съществото в невероятно трудни условия и го бе победил със знанията и опита си. Не, нямаше да претърпи поражение сега, когато усещаше, че чудовището е наблизо.

Хънтър продължи да оглежда пещерата. Дълбоко в душата си знаеше, че нещо не е наред.

Нищо не се движи, без да оставя следа…

Той се обърна към тунела, от който току-що бяха излезли, проследи кървавата диря и бавно се върна към отвора. Страхът му — изострен инстинкт, който му подсказваше да внимава — нарастваше с всяка крачка. Хънтър спря на шест-седем метра от входа и се втренчи в мрака.

— Съществото ще се появи зад гърба ни — каза той, без да откъсва очи от тъмния тунел.

— Какво? — прогърмя гласът на Чейни.

— Чудовището заобикаля — извика Хънтър, предпазливо направи една крачка и погледна към друг тъмен проход. — Тези тунели се пресичат. Съществото ще се опита да ни нападне в гръб.

Такакура се намръщи.

— Нали каза, че е влязло тук?

— Да, но не е стояло дълго. Върнало се е в тунелите, за да заобиколи и да ни атакува в гръб.

— Сигурен ли си? — недоверчиво попита Боби Джо. — Съществото беше тежко ранено. Мисля, че не е отишло далеч. Кръвта му изтича.

— Не е задължително. За трийсет секунди е заобиколило по тунела и ни е оставило да минем покрай него. После се е върнало по пътя, по който дойдохме. Да, точно така. Сега е уплашено. Знае, че е ранено и ни чака. Но няма да се бие с нас, ако сме заедно. Съществото знае, че няма шанс. Затова се е спотаило, докато минавахме покрай него.

— Можем пак да го изкараме навън — обезпокоен, предложи Чейни.

— Не — уверено възрази Хънтър. — Този път номерът няма да мине.

— Защо?

— Защото чудовището се учи от грешките си. Свирепо е, но не е глупаво. Сега непрекъснато ще се движи, опитвайки се да избегне засада. Трябва да блокираме пътищата му за бягство.

— Но това означава да се разделим. Не можем да го направим, Хънтър. По дяволите, може да не го победим, дори ако сме заедно!

— Налага се да рискуваме. Има само един начин да го хванем натясно — да блокираме всеки път за отстъпление. Все едно сме на лов за тигри. Вдигаш шум, докато изкараш тигъра от скривалището му и го вкараш в смъртоносната зона. И не забравяйте, че това е родната територия на съществото. Може и да е дошло тук, ръководено от инстинкта си, но вече познава пещерата като дланта на ръката си. Затова, ако искаме да стреляме по него, трябва да го принудим да излезе на открито.

Настъпи неловко мълчание.

Боби Джо първа вдигна пушката.

— Аз предлагам да го направим. Стигнахме твърде далеч, за да се откажем сега.

Униформата й бе потъмняла от кръв.

— Ще се разделим на два екипа — продължи Хънтър. — Боби Джо и аз ще тръгнем по тунела, от който току-що излязохме. Ти, Чейни, и Такакура ще поемете по по-големия тунел, който завива надясно. Ще се срещнем там, където се сливат. Не забравяйте да проверявате всеки скален перваз. Не трябва да му даваме възможност да се промъкне зад гърба ни.

Останалите кимнаха.

— Добре — рече Хънтър. — Да тръгваме. Ако го хванете в крачка, вкарайте го в тази пещера и ние ще го убием. Няма да издържи на още една атака като последната.

Боби Джо тръгна до Хънтър. Двамата се приближиха до тунела и се скриха в мрака. Вървяха безшумно, защото не искаха стъпките им да заглушат евентуална атака в гръб. След няколко минути стигнаха до първото разклонение.

Капнала от умора, Боби Джо избърса потта от лицето си. Облегна се на стената, за да се съвземе и да си поеме дъх. Задушаваше се от влагата. Загубата на кръв също изтощаваше силите й. Хънтър не знаеше с какво може да й помогне в момента.