Джеймс Хъгинс - Хънтър

Хънтър го хвана за рамото и го блъсна напред.

— Няма къде да отидеш, Диксън. Тук ще научиш какво е вечен живот. И какво е тленност.

Хънтър се взря в тъмния тунел и разбра защо съществото бе избрало това място.

Дълбините бяха изпълнени с издатини и стъпаловидни скали, а подът беше равен и позволяваше бързо придвижване. Разклоненията изчезваха нагоре в канарата и можеха да скрият всичко. Хънтър тръгна предпазливо, ослушвайки се да долови и най-слабия звук. Но знаеше, че по-скоро трябва да чака, отколкото да търси.

Не, Хънтър нямаше да го види пръв. Съществото яростно щеше да скочи върху тях от някой скален перваз с надеждата да ги убие бързо. И ако чудовището се приземеше, преди да се прицелят и стрелят, щяха да имат сериозни неприятности. Защото звярът щеше да се движи мълниеносно и те трябваше да внимават да не се застрелят един друг.

— Съществото ще се опита да ни причака в засада, нали? — попита Тухлата.

— Да — отговори Хънтър и погледна към една тъмна скална издатина.

— Тогава защо някой от нас не изостане малко назад? Така ще може да го види, преди да се е нахвърлило върху другите.

Хънтър кимна. Идеята беше добра. Всъщност той вече я бе обмислял, но я отхвърли, защото човекът отзад щеше да бъде уязвим. Хънтър обясни възраженията си на Тухлата.

— Да, вярно, рисковано е. — Едрият мъж дишаше тежко. Влажният въздух се отразяваше зле на всички. — Но аз ще вървя отзад. Ако онова нещо скочи между нас, ще се изтрепем един друг, синко. Знам какво говоря.

Хънтър се поколеба, сетне погледна Чейни, който кимна.

— Нека Тухлата върви отзад известно време. Но аз ще бъда до него — предложи Чейни и избърса потта от лицето си.

Хънтър се съгласи и отново поведе групата. Постепенно започна да чувства неясно, но засилващо се безпокойство — онова, което трябваше да стане, не се случваше .

Той набързо анализира предишните стълкновения със съществото и си припомни тактиката, инстинктите, навиците и несъзнателните му наклонности. Чудовището прилагаше една и съща тактика. Причакваше в засада от високо място и действаше светкавично, разчитайки на забавената реакция на жертвата си. Не нападаше веднага, освен ако не се намираше на открито пространство, възползваше се от мрака или от неравния терен и атаките му бяха краткотрайни и смъртоносни. Освен това предпочиташе да използва предимството на създалото се объркване.

Нямаше съмнение, че щеше да връхлети от някой скален перваз.

Хънтър се обърна и вдигна ръка. Знаеше, че съществото е наблизо, защото чудовището сигурно вече едва сдържаше маниакалното си желание да убива. И това го правеше предсказуемо.

Спотаил се някъде наблизо, звярът вероятно ги чакаше да минат, за да се приближи безшумно до тях, да атакува с мълниеносна скорост и оглушителен рев, да ги стресне и обърка. Но Хънтър реши, че нито един от двата подхода няма да успее. Той вече беше в настроение да убива и нямаше да се колебае.

Всичко, което знаеше и бе преживял, щеше да бъде използвано в това стълкновение. Нямаше да се опитва да го рани или да го хване, нито щеше да изпита състрадание.

— Запалете още факли. Искам да виждам всичко — каза той.

Тухлата и Чейни побързаха да изпълнят нареждането — още пет-шест факли осветиха тунела. Макар че скалните первази останаха в сянка, лъчите им прогониха мрака от всяка пукнатина. Хънтър се усмихна, когато му хрумна какъв ще бъде следващият му ход.

Но съществото може би щеше да чака, докато факлите угаснат, надявайки се отново да настъпи тъма, за да осъществи предпочитания си план. То сигурно предполагаше, че те ще го търсят, заели отбранителна позиция, страхувайки се от съкрушителната му сила. Но Хънтър възнамеряваше да му отнеме тази възможност.

— Отваряйте си очите — повтори той, стъпи на един валчест камък и бавно започна да се катери към по-високите части на пещерата. — Ще се опитам да го изкарам от скривалището му.

Тухлата вдигна пушката и запъна ударника.

— Господи, Хънтър, внимавай. Чудовището се движи бързо — каза Чейни.

Хънтър надникна над скалната издатина и огледа всичко.

Не видя нищо и се намръщи. Знаеше, че скоро ще се сблъска със съществото и ще започне люта битка, която ще предизвика експлозии и хаос в пещерата. Разразеше ли се веднъж, ужасното стълкновение щеше да бушува с кървава ярост до жестокия си край.

Хънтър се покатери на камъка и продължи да се промъква напред.

Още не виждаше нищо, но знаеше, че съществото е там…