Джеймс Хъгинс - Хънтър

Тухлата още носеше ловната карабина „Уедърби“, но патрондашът му беше наполовина празен. За щастие разполагаше и с огромния револвер „Казюл“, чиито високомощни патрони несъмнено щяха да проникнат в дебелата като броня кожа на съществото.

Хеликоптерът меко се приземи на върха и леко се разлюля от внезапно появилия се вятър. Хънтър се обърна към Такакура. Над дясното рамо на японеца се подаваше сабята — вече доказано ефикасно оръжие в битката с чудовището. Командирът се бе въоръжил и с полуавтоматичен пистолет „Берета“, ръчни гранати и тежка пушка, каквато Хънтър виждаше за пръв път.

Чейни влезе в товарното отделение и Тухлата отвори вратата. Хънтър се наведе и грубо дръпна Диксън да стане. Протегна ръка над рамото му и взе карабина „М-16“ и пълнители. После му ги даде, защото знаеше, че агентът не е толкова глупав да ги застреля.

— Играта започва — каза Хънтър и изблъска Диксън навън, сетне грабна снайперова пушка „Браунинг“, която подобно на „Барет“ беше смъртоносно оръжие и с лекота поразяваше цели, намиращи се на повече от две хиляди метра.

Хънтър бръкна в чантата с инструменти, извади френски ключ, развинти скобата и измъкна четирийсет сантиметровото удължение на цевта, което бе монтирано за по-голяма точност на далечно разстояние. Не му беше необходимо, защото стълкновението в пещерата щеше да се води отблизо.

Хънтър махна и оптическия мерник, и приклада и остави само пистолетната ръкохватка. Всичко това му отне две минути. Замисли се, после взе две ръчни гранати.

— Да вървим! — каза Чейни и бързо нагласи радиопредавателя на честотата на сигналната кула за хеликоптери. — Трябва да влезем в пещерата, преди бурята да ни застигне. Всички знаем какво трябва да правим, затова да не губим време. Аз ще сляза пръв, а ти, Диксън, ще се спуснеш след мен. Хънтър, ти ще бъдеш следващият. И да го направим бързо, защото съществото е наблизо.

Той преметна на гръб пушката „Уедърби“, взе чанта с факли и започна да слиза по скалния перваз уверено, сякаш го бе правил цял живот.

Всички се спуснаха бързо и влязоха в пещерата. Хънтър се взря в тунела, който, изглежда, водеше навътре в планината. Факлите пламнаха в червено, изпускайки парлива миризма на фосфор и съскайки във влажния въздух.

После погледна надолу и видя отпечатъци върху глинестата почва. Протегна ръка и докосна земята, за да определи от какво са вдлъбнатините.

Да, съществото беше там…

Той се усмихна. Беше рискувал и се оказа прав. Чудовището се бе върнало в единственото място, където можеше да почива необезпокоявано. Но те нямаше да го оставят да избяга. Защото ако го стореха, съществото щеше да продължи да убива, тласкано от жаждата си за кръв.

Трябваше да сложат край на всичко това.

— Как мислиш? — с неестествено унил глас попита Чейни. — Тук ли е?

Хънтър се вгледа в мрака.

— Да. Дошло е малко преди нас. Влязло е в тунела.

— Но откъде знае пътя? — попита Тухлата.

— Много животни се ориентират и се връщат там, където са родени. Сякаш имат един и същ генетичен код, който ги кара да се върнат на определено място в определено време. Виждал съм това и преди. Не е нещо ново.

Той се изправи и всички тръгнаха.

Тунелът се разшири. Имаше коридори, които се разклоняваха и чезнеха в мрака. Но Хънтър виждаше следите дори на примигващата светлина на факлите и разбра, че съществото е влязло навътре в огромната бездна. Изцапани тук-там с кръв, дирите водеха надолу. Чудовището не се бе отклонявало встрани, объркано от кръстосващите се проходи, а се бе движило в права посока.

Хънтър осъзна, че нощното зрение на звяра е по-остро, отколкото бе предполагал. И за съжаление, това му даваше предимство.

— Чакайте — каза той и вдигна ръка.

Никой не помръдна, нито издаде звук.

— Какво има? — прошепна Чейни.

Хънтър не отговори, само напрегна сетивата си до краен предел.

Танцуващите по стените сенки придаваха тайнственост на назъбените скали. Чуваше се само съскането на факлите.

— Съществото е там, отпред. Чух го — каза Хънтър.

Такакура се приближи до него и без да го поглежда, попита:

— Какво чу? Аз не чух нищо.

Хънтър поклати глава и отново се вгледа в безкрайната, тъмна бездна пред тях.

— Не знам. Прозвуча като… Сякаш атакуваше. Нещо такова. Но не беше наблизо. Нито много далеч. Вероятно на километър и половина. Или два. Ще разберем.

— По дяволите, идеята ви не е сериозна — с разтреперан глас се обади Диксън. — Вижте какво, хайде да взривим пещерата и да погребем копелето. Знаете, че не е необходимо да го преследвате и да го намерите.