Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Вярно е — отговори Хънтър и го погледна. — Ето защо не харесвам такива като теб, Диксън. Изпратил си стотици хора на смърт, а въпреки това нямаш представа какво е смъртта. Знаеш ли защо убиваш с такава лекота? Защото го правиш с писмени заповеди. Спестяваш си усилието и ужаса. И затова не цениш ничий живот, освен своя. Кой ти е дал правото да решаваш дали някой заслужава да живее? Това решение принадлежи на Господ, а не на човека. И най-малко на теб. Глупак.

Тишината, която последва, беше изпълнена с повече презрение и осъждане, отколкото думите на Хънтър. Той отново поклати глава и мрачно добави:

— Каквото и да стане, Диксън, ще се погрижа да си получиш заслуженото за всичко, което си направил. Обещавам.

Тухлата сграбчи агента за рамото и го блъсна. В дрезгавия глас на бившия следовател прозвуча зловеща нотка на обреченост.

— Тръгвай, момче. Клел си се, че ще служиш на страната си, нали? Е, служи й.

По-нататък тунелът заприлича на разбито стълбище и се стесни.

Хънтър водеше групата. Вървеше предпазливо и безшумно и вече не претърсваше с поглед сенките, защото нямаше странични коридори. Сега вървяха по ясно очертана пътека, водеща право напред. В далечината Хънтър забеляза петънца бяла светлина. Приближи се, освети скалната стена и видя дребни същества, подобни на пиявици, вкопчили се във влажния камък.

Въздухът стана по-топъл и абсолютно неподвижен. Хънтър осъзна, че трябва да са в основата на планината. Но макар да бяха изминали най-малко три километра и вероятно се намираха в последния тунел, пещерата не приличаше на лабиринт. Спираловидната структура по-скоро показваше, че проходът води до пещера, наподобяваща катедрала.

Хънтър бе изследвал такива пещери и от опит знаеше какво да очаква. И после, когато пътеката рязко зави около огромен сталагмит, те я видяха.

Не можеше да се определи кое беше по-изумително — избледнелите, титанични изображения, нарисувани върху стените, подземното езеро, сияещо със странна зелена светлина или последното и най-ужасяващо разкритие. Но гледката смрази кръвта им.

Стотици хиляди оголени кости, призрачни скелети на ужасяващо масово убийство, бяха натрупани на неизброими бели дюни, могили и купчини. Във въздуха се разнасяше мирис на разложение и смърт. Хънтър се загледа в скелетите и забеляза, че почти всеки пръст безжизнено сочи към тъмния купол. Черепите и гръбнаците бяха разбити.

Да, най-сетне всичко придобиваше смисъл. Хънтър разбра истината и осъзна, че тази ужасяваща възхвала на безсмислената жестокост е всичко, което бе останало от най-могъщите хищници, бродили по земята.

Никой не откъсваше поглед от призрачните останки на отдавнашното кръвопролитие, което явно бе представлявало потресаващо зрелище. И никой не наруши мълчанието.

От купчините кости и разбити черепи се подаваха костеливи ръце, чиито пръсти с дълги, извити нокти бяха още вкопчени в схватка. Това бяха остатъците от стълкновението, състояло се преди десет хиляди години, което бе унищожило цял животински вид в една-единствена смъртоносна битка.

Гледайки останките, Хънтър разбра какво се бе случило в онзи мрачен период от историята. Ненадминатите по сила и свирепост хищници се бяха издигнали без съперници до върха на хранителната пирамида, завладявайки целия свят, без да се страхуват от нищо. С физическото си превъзходство, равняващо се единствено на наследствената им жестокост, чудовищата бяха убили всички други животни и бяха останали сами. Беше им останало само едно.

Междуособна война. Взаимно унищожение.

Ненаситни в жаждата си за кръв, накрая хищниците бяха насочили неутолимия си стремеж към убийства и свирепата си ярост един срещу друг.

Хънтър си представи как всичко бе започнало с една-единствена атака, която се бе разразила като горски пожар в пещерата. Гневът, който я бе разпалил, не бе възпрепятстван от бариерите на съзнанието. Не, яростта е била чиста и неподправена. Беше ги заразила, накарала ги бе да се обърнат един срещу друг и да се избият с нечовешка злоба.

Хънтър възкреси във въображението си битката — чудовищни силуети, които яростно размахват ръце и разчленяват, осакатяват и унищожават, само за да бъдат убити на свой ред. Схватката вероятно бе продължила няколко часа. Безпощадният конфликт бе бушувал, докато бяха останали трима, двама… един.

Раненият оцелял звяр вероятно бе отишъл някъде в планините и бе умрял или бе останал в пещерата и бе загинал от старост или от някаква болест. Но това нямаше значение. Чудовищата бяха посрещнали смъртта си тук. Обрекла ги бе собствената им свирепост. Загадката беше разкрита. Нямаше повече въпроси.