Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Е, сега знаем всичко. — Гласът на Чейни беше дрезгав. Той поклати глава, опитвайки се да контролира тона си. — Господи, те наистина са се избили взаимно… Наведнъж. По дяволите… трябва да е било ужасно.

Такакура намръщено гледаше призрачния лабиринт от строшени кости и разбити черепи.

— Каква глупост — отбеляза той.

— Не — възрази Хънтър. — Не е глупост. Те не са съзнавали какво правят. Не са имали съзнание, така както ние го разбираме. Действали са импулсивно. Убивали са по прищявка, без да се замислят. Не ги е контролирал разум. Ето, от това се страхуваме всички ние. От звяра в нас, когото потискаме, защото ни ужасява. Ние сме се развили и сме го надраснали. Но те не са успели да го сторят.

— А виж какво е станало с тях — изръмжа Тухлата. И той беше стъписан от гледката, но бързо се съвземаше. — Много поучителна история.

Такакура тръгна напред, запали нова факла и я хвърли на един от скалните первази, за да освети по-добре пещерата.

Хънтър долови позната миризма, наведе се и се взря в черното езеро. Течността беше тежка и неподвижна.

— Нефт — прошепна той, когато Боби Джо коленичи до него. — Дай ми факлата си и се дръпни.

Той допря пламъка до повърхността на езерото и нефтът пламна.

Гъбовиден огнен облак се издигна право нагоре. Хънтър се дръпна и докосна лицето си, инстинктивно проверявайки дали е обгорен. Но по кожата му нямаше поражения. Огънят лумна ярко и засенчи факлите. Светлината озари стените, на които имаше рисунки, запазени от векове.

В камъка бяха изсечени червеникави образи на съществата, които преди хиляди години бяха властвали в този регион. Зверовете бяха изобразени как скачат, ловуват и убиват. Цялата пещера беше украсена с това примитивно изкуство. Имаше фрески на стада бизони и елени, подгонени от ловци в окъсани дрехи. Всяка рисунка описваше лов, убийство или кръвопролитие, сякаш това беше преобладаващата мисъл в съзнанието им. Нямаше фамилни или ритуални сцени — нищо, което да покаже култура или цивилизованост.

Безкрайни кръвопролития, убийства, изкормвания и пирове с кръв. Хънтър бе поразен от дивашката, свирепа атмосфера.

На друга стена имаше тъмни образи на мъртви чудовища. Хънтър видя детайлна рисунка на разбит череп и изпита отвращение.

Съществата явно са били и канибали.

Но той не се учуди.

Това се вместваше в цялостната му представа за тях. Те нямаха съзнание и морал и не уважаваха живота. Убийството на техен събрат им доставяше същото удоволствие, както това на всяко друго животно. Плътта и кръвта бяха еднакви за тях.

Хънтър се огледа и видя, че от пещерата излизат десетина големи тунели, несъмнено водещи към по-долни нива, вероятно към езера, а може би и навън. Той не смяташе, че пътят, по който бяха дошли е единственият. Сигурно имаше много по-достъпни отвори, но повечето вероятно бяха затрупани от геологичните промени в планината с течение на годините.

Хънтър се вгледа в земята, търсейки следи. Видя къде е отишло съществото и как се е колебало, сякаш бе изпаднало в шок. И започна да се чуди какво бе предизвикало писъка, който бе чул.

Дали генетичната памет на съществото не бе съхранила спомен за войната, която бе унищожила неговия вид? Дали не бе дошло тук, очаквайки да се срещне със събратята си? Безумният експеримент бе създал нещо подобно на тези древни хищници, но същевременно то бе уродлив мутант. Вероятно генетичният код — променен и отчасти заличен от неестествената трансформация — беше объркан.

Съществото бе отишло в пещерата, очаквайки да се срещне със себеподобните си, но не бе намерило нищо, освен осеяна с кости гробница. Затова бе изразило яростта си по единствения познат начин — с неконтролируем изблик, който би унищожил всяка жива твар.

Хънтър кимна. Трябваше да се възползва от това предимство.

Той се изправи и избърса чело. Влажността на въздуха, която бе доста висока, караше всички да се потят обилно. Косите на Боби Джо бяха залепнали за главата. Тя бе откъснала част от ризата си и я бе завързала на челото си, а бойната й униформа бе потъмняла от пот. Останалите също страдаха от влагата.

— Добре — каза Хънтър, обърна се към тях и зареди пушката „Браунинг“. — Мога да намеря съществото, но всички трябва да бъдем нащрек. Това е родната му територия и звярът тук е в свои води. Затова, отваряйте си очите на четири и стреляйте веднага, ако атакува.

В същия миг от дълбините на пещерата се разнесе животински рев — гневен и свиреп — и изпълни пещерата с чудовищната си ярост. Хънтър вдигна глава, намръщи се и погледна Боби Джо, която побърза да зареди снайперовата пушка „Барет“. Вдигна тежкото оръжие и постави пръст на спусъка. Тя застана неподвижно, но Диксън потрепери и отстъпи.