Джеймс Хъгинс - Хънтър

Време беше да приключи с тази история.

— Не ме слушаш, Хънтър — рече Диксън. — Най-добре е веднага да дадеш серума. Знам, че си унищожил праисторическите останки. Затова ни остана само тази течност… Елементите… не могат да бъдат синтезирани. Трябва да се извлекат от източника.

— Но съществото е още живо.

— Да.

— Искаш ли да го хвана?

Диксън се изсмя.

— Не мисля, че мога да те упълномощя, Хънтър. Нещата излязоха от контрол.

— По-рано ме упълномощи.

— Не. Съвсем не. Онова беше вятър и мъгла. Включих те в екипа, за да придам официален вид на случая. Но никога не сме искали да намерите съществото. Нито да го убиете. Единственото ни желание беше нещата да изглеждат така, сякаш правим всичко, което е по силите ни. И успяхме. — Възхитен от собствената си гениалност, Диксън кимна. — Всъщност стана много добре. Отговорихме на стотици въпроси и всички мислеха, че постъпваме правилно. По дяволите, никой не се усъмни в нищо. Защото взехме най-добрия следотърсач в света, наехме най-добрия екип в света и вие направихте всичко възможно. Затова, който и да потърси виновника, след като цялата история свърши, ние сме си прикрили следите. Аз съм професионалист в тези неща, Хънтър.

Без да се колебае, Хънтър вдигна ножа и разряза найлоновото пликче със серума. Скъпоценната течност се изля в прахоляка. Доктор Хамилтън ахна, сетне протегна ръце към мястото, където Хънтър бе изсипал резултата от дългогодишния му труд.

Разочарован, Диксън пристъпваше от крак на крак, без да може да откъсне поглед от земята. Беше му трудно да намери подходящите думи, но тонът му запази професионалната си хладина.

— Знаеш ли, мислех, че ще направиш нещо такова.

Хънтър кимна.

Хамилтън изпъшка. Диксън го погледна загрижено, после отново насочи вниманието си към Хънтър и екипа. Огледа всички, сетне учудено поклати глава.

— Наистина ли смяташ да поведеш тези хора по дирите на съществото? Поглеждал ли си се напоследък, тъпако? Грохнал си от умора. Всички сте съсипани от изтощение. Особено ти, Хънтър. Знам, че си издръжлив и непреклонен и владееш изкуството да оцеляваш. Но няма да издържиш и три дни там горе. Всички трябва да отидете в болница, не в пущинаците! А имам и още една добра новина за вас — усмихна се Диксън.

— Не го слушай, той не говори сериозно. Не може да са толкова откачени — обърна се Чейни към Хънтър.

— Напротив — възрази агентът. — Имаме около двайсет и шест минути.

Хънтър се изсмя презрително. Не беше необходимо да му казва какво са намислили.

Възцари се странна тишина.

Изражението на Диксън беше невъзмутимо, а останалите бяха твърде изтощени емоционално, за да почувстват страх. Само логиката им подсказа, че целият район ще бъде взривен от въздушна атака, която ще заличи всички следи от научноизследователската станция, документацията, мъртвите и съществото.

След половин час щеше да остане само изпепелена, безплодна и неестествено тиха земя. Нямаше да има доказателства, нито тайни. Сякаш никога не е имало нищо. И всяко разследване — ако имаше такова, щеше да завърши единствено с намеци, подозрения и уклончиви въпроси.

— Лабораторията е на два етажа под земята — каза Чейни. — Как ще я взривят?

— О, не съм сигурен — безгрижно отговори Диксън и запали цигара. — Предполагам, че ще използват лазерни бомби. Или конвенционални крилати ракети. Като в Ирак. Всъщност няма значение. Лазерни бомби. Ракети „Сайдуандър“. „Томахоук“. „Дракон“. Каквото и да е. Но ви уверявам, че ще си свършат работата както трябва. И така, след по-малко от минута, госпожи и господа, тази поляна ще се превърне в твърда, стъклена маса. Няма експеримент. Няма станция. Нито доказателства или чудовище. Нищо няма да остане.

Агентът на ЦРУ запази равнодушния си вид. Беше сигурен, че той и съмишлениците му ще отлетят с единствения останал хеликоптер „Блекхоук“.

— Отивам да доведа професора. Трябва да се измъкнем оттук — каза Боби Джо и тръгна към сградата.

— Това е бил планът ви още от самото начало, нали? — обърна се Хънтър към Диксън. — Да усъвършенствате серума, да затворите съществото в базата и после да я взривите. Идеално решение. Всички са мъртви. Вие имате онова, което искате. И няма никакви доказателства за случилото се. Почти съвършен план, Диксън.

— Почти? — усмихна се агентът. — Бих казал, че беше съвършен, ако не беше ти, Хънтър. Трябва да призная, че не предполагах колко много ще объркаш нещата. Грешката е моя. Подцених те. Но винаги става така, когато в последната минути внасяш изменения в един идеален сценарий. Намесват се типове като теб. Мислиш се за много умен и смяташе, че никой не може да те убие.