Джеймс Хъгинс - Хънтър

Диксън вдигна ръце и изкрещя:

— Не стреляйте! Никой да не стреля! Не стреляйте! Ясно ли е?

Войниците изгледаха озадачено агента на ФБР. От сградата излязоха няколко души. Хънтър позна Хамилтън.

Не знаеше кои са останалите. Очите му отново се впиха в Диксън. Ръката му не потрепваше.

Чейни се изправи и застана до него. Поклати глава и измърмори:

— Произведено в Америка. Най-доброто.

Такакура също стана, опитвайки се да запази равновесие. После се наведе да помогне на Боби Джо и внимателно я сложи да седне на решетката на един от камионите. Настъпи мълчание, сетне гласът й наруши тишината.

— Предполагах, че цялата история ще завърши така.

Задъхан, Хамилтън спря до Диксън.

— Ето, тези са хората! — възкликна той и ги посочи. — Те са виновни… в саботаж!

Агентът и Хънтър не откъсваха очи един от друг.

— Мисля, че в момента Хънтър има правото да решава, докторе — рече Диксън, хладнокръвно преценявайки положението.

Хънтър знаеше, че агентът на ФБР ще ги убие, веднага щом получи серума. Възпираше го само заплахата, че „СМ-66“ може да бъде унищожен. Хънтър вирна брадичка и каза:

— Всички да се върнат в хеликоптерите. Веднага.

Диксън се размърда неспокойно и погледна Хамилтън, който забеляза найлоновата торбичка с кехлибарената течност, окачена на ножа на Хънтър. Докторът пребледня и протегна ръка.

— Взел си го! Откраднал си серума! Имаш план, нали? От чувство за мъст ли уби онова величествено същество? Да, знам. Не очаквахме, че ще използваш серума по този начин. Но ти не се поколеба да го сториш.

Хънтър погледна агента.

— Слушай какво ще ти кажа, Диксън. Имаш три секунди да накараш хората си да хвърлят оръжията и да се разкарат оттук. Да отлетят с хеликоптерите. Ти ще останеш.

Стъписан, Диксън започна да мига.

— Не говориш сериозно.

— Едно…

— Върнете се в хеликоптерите! — извика агентът. — Всички обратно в хеликоптерите! По-живо!

Войниците се колебаеха.

— Две…

— По дяволите, качвайте се в хеликоптерите! — Диксън сграбчи войника, който стоеше най-близо до него и го блъсна към площадката. — Веднага се върнете в хеликоптерите! Направете го незабавно!

Войниците дисциплинирано спуснаха оръжията и побягнаха към хеликоптерите, които след малко започнаха да излитат един след друг. Бръмченето им постепенно утихна.

Ядосан, Хънтър насочи вниманието си към Диксън.

— Е, предполагам, че това наричат „реалност“.

Агентът се усмихна самодоволно и изгледа Такакура, Тухлата, Боби Джо и Чейни, сетне се втренчи в Хънтър и подигравателно каза:

— Не са останали много хора от екипа ти, Хънтър. Тръгна със седмина, а се връщаш с трима… А сега не можеш да мръднеш никъде. Чакат те да извършиш опит за бягство. И после ще ти пръснат черепа.

— Това не е твой проблем, Диксън — отговори Хънтър. В гласа му се долови злорадство. — В момента трябва да мислиш как да се измъкнеш жив оттук.

Агентът го погледна презрително.

— Свършено е с теб, Хънтър. Дните ти са преброени. Мислиш, че можеш да се мериш с нас? Ние знаем всичко. Погрижили сме се за всичко.

— За какво сте се погрижили?

Диксън отвори уста да обясни, после се отказа.

— Ами… за всичко, Хънтър.

— Цялата работа се свежда до този серум, нали? Стотици хора да умрат, за да живеят шепа привилегировани. Сделката не ми се вижда справедлива. Особено за хората, които сте убили.

— Ти и аз не решаваме тези неща.

— А кой?

Диксън го погледна. Изражението му беше искрено.

— Нямам представа.

Хънтър хвана в едната си ръка серума, а в другата — ловджийския нож. Щеше да използва и двете, когато дойдеше моментът. Отново си спомни думите на стария индианец. През последните шест часа много неща от разказа му се бяха изяснили.

Сега Хънтър знаеше къде отива съществото. Трябваше да се досети отдавна, но хората, които го бяха изпратили на тази мисия, не бяха откровени с него. Ала той бе принуден да разбере истината, погребана под пластове лъжи, измами и предателства.

Хънтър се обърна към гората. Далечният хоризонт беше обагрен в стоманеносиво. Нюансът съответстваше на настроението му.

Звярът беше ранен и отстъпваше.

Вече знаеше, че никога няма да може да се добере до серума. Онова, което бе останало от човешкото му съзнание, го бе убедило в това. Но животинската същност щеше да надделее. И съществото щеше да постъпи като всяко ранено животно — да се оттегли в леговището си, докато оздравее. И Хънтър щеше да го намери там.