Джеймс Хъгинс - Хънтър

Японецът се държеше за гърдите, но още стискаше сабята. Лицето му беше изнурено и изпотено. Очите му бяха приковани в момчето, сякаш младият войник беше по-различен от останалите или по някакъв начин олицетворяваше десетките жертви. Сетне японецът поклати глава и уморено се облегна на предния капак на един от джиповете.

— Хайде — каза Хънтър, без да губи време да задава въпроси. Преметна на раменете си ръката на Такакура и двамата тръгнаха. — Трябва да влезем в сградата, преди съществото да ни намери. Защото ще го направи бързо.

Чертите на командира се разкривиха от силна болка. Хънтър разбра, че японецът е тежко ранен, но не го попита нищо, защото нямаше време.

Изведнъж от пространството до навеса избухна серия от експлозии. Хънтър се вцепени и вдигна глава. Видя светещи точки от изстрели и чу развълнувани викове. Канонадата продължи, прекъсвана само от кратки паузи, изпълнени с ругатни.

Хънтър съзря далечен силует, който припряно се движеше насам-натам. Видя, че фигурата вдига пушка и стреля два пъти. После се чу псувня, която отекна из целия двор. В следващия миг силуетът хукна надясно и изчезна.

Хънтър облегна Такакура на бронята на един от военните камиони. Главата на японеца клюмна от изтощение.

— Слушай! — извика му Хънтър и посочи станцията. — Можеш ли да стигнеш до сградата? Боби Джо и Тухлата са при страничната врата. Само се добери дотам. Не е толкова далеч. Разбираш ли?

— Хай.

Японецът направи гримаса, блъсна ръката му и залитайки, тръгна напред. Хънтър се запъти към мястото, където бе видял стрелбата. Обърна се и видя, че Такакура върви бавно, но решително. Щеше да му е трудно да стигне сам до сградата, но Хънтър беше сигурен, че японецът ще успее. И тъй като Такакура беше лесна плячка, защото бе тежко ранен, съществото едва ли представляваше непосредствена заплаха за него.

Хънтър беше убеден, че човекът, когото видя да стреля и да изчезва в мрака, е забелязал чудовището и се опитва да сложи край на битката.

Хънтър знаеше кой е стрелецът. Той се приближи до останките на цистерната и погледна надясно. Чейни допря пушката до рамото си и стреля два пъти, сетне отново зареди.

— Чейни! — извика Хънтър.

— Да?

Хънтър мигновено изскочи пред бронираната кола и хукна напред, претърсвайки с поглед района.

— Какво стана?

— Едва не се спънах в съществото — отговори Чейни. — Някой най-сетне го беше ранил. Не знам кой. Звярът лежеше на земята и аз стрелях в упор.

— Уби ли го? — попита Хънтър, макар да знаеше отговора.

— Не, по дяволите! Но със сигурност го ядосах. Стрелях в него, а чудовището подскочи и изчезна. Хукнах да го гоня и съществото се скри ей там. Преди секунди го съзрях и изстрелях два куршума. Оттогава не съм го виждал.

При други обстоятелства Хънтър би го поздравил, но сега нямаше време за похвали. В същия миг от пламъците в отсрещния край на навеса се чу рев.

— Хънтър! Знам името ти! Ще те убия!

Съществото. Още беше живо.

— Тогава ела и ме убий! — отговори Хънтър. — Направи го веднага!

— Не! Не сега! Но скоро ще го сторя! Мислиш, че си победил, но се лъжеш. Защото аз съм нещо повече от човек!

— Ти си животно, Лутър! Животно! И винаги ще останеш такъв!

— Кажи ми го, когато изтръгвам сърцето ти!

— Да ти го начукам! — изкрещя Чейни и стреля.

Хънтър го хвана за ръката и каза:

— По-добре да се върнем в сградата. Това е единственият ни шанс. Не можем да го спрем с тези оръжия. Хайде! Да тръгваме! Всички ще влезем вътре и ще го чакаме да ни нападне.

Чейни се намръщи гневно, оцени с поглед положението и се обърна.

— Добре — съгласи се той. Да вървим!

Доктор Типлър се хвана за гърдите и седна на ръба на леглото. Червените аварийни лампи се бяха включили. До него достигнаха виковете, изстрелите и стенанията на умиращите.

Дори от това разстояние и през бетонните стени професорът чу отчаяните заповеди и неспиращата канонада. И след като стрелбата утихна, с изключение на спорадичните изстрели, той реши, че битката е изгубена.

Призрак стоеше до вратата. Верен на дълга и обичта си, грамадният черен вълк не бе помръднал, откакто изпитанието започна, и безстрашно стоеше на пост.

Типлър се усмихна. Знаеше, че Призрак няма да се отдели от него. Не и докато Хънтър не му кажеше. Запита се какво би станало, ако заповяда на благородния вълк да намери господаря си. Професорът затвори очи, когато му хрумна, че съществото може да е убило Хънтър. Един старец не може да направи много…