Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Хънтър! — извика Боби Джо.

— Хайде — прошепна той. — Не можем да се бием със съществото по този начин.

Без да добави нищо повече, Хънтър тръгна назад покрай стената. Боби Джо не го попита нищо, но грейна от радост, като го видя. Стигнаха до ъгъла, приближавайки се към задния вход.

— Трябва да се оттеглим — прошепна Хънтър, очите му непрекъснато оглеждаха района. — Ще загубим, ако се наложи да се бием с чудовището на открито пространство. Трябва да го хванем натясно и да стреляме с всичко, което имаме. Успеем ли да го улучим с достатъчно мощни патрони за кратък период от време, може да го повалим на земята.

С изключение на потта, която се стичаше по лицето му и сплъстяваше косите му, Хънтър не изглеждаше уморен. Държеше се спокойно и говореше кратко и ясно. Той ги поведе към стоманената врата.

— Къде е Чейни? — попита Тухлата. — А японецът? Те охраняваха моторния парк и оградата отзад.

Боби Джо се обърна и го изгледа мрачно.

— Тейлър е… мъртъв. Видях го да пада. Такакура също се свлече на земята. Не знам дали е жив. Нямам представа къде е… Чейни.

— И така, ето какво ще направим — добави Хънтър, надникна в сградата и забеляза червената светлина на аварийните лампи. — Ще отида да проверя дали има оцелели. Чейни и Такакура са били край оградата отзад, така ли?

— Да — отговори Боби Джо, кимна и избърса потта от челото си.

— Добре. Пазете тази врата. Останалите са заключени и заварени. Проверих. Дайте ми десет минути или докато видите, че съществото отново напада. После по някакъв начин трябва да залостите вратата, независимо дали съм се върнал, или не. И стреляйте, без да спирате, за да отблъснете атаката му. Подпрете с нещо вратата, намерете предавател и поискайте спешна евакуация… — Хънтър погледна хеликоптера „Блекхоук“, който като по чудо не бе засегнат от яростта на звяра, сетне се обърна към Тухлата. — Освен ако някой от вас не знае как се управлява онова нещо.

Боби Джо поклати глава и пое дълбоко въздух.

— Няма начин — рече Тухлата.

— Така и предполагах — каза Хънтър, без да показва разочарование или опасения. — Отваряйте си очите на четири и се ослушвайте. И не забравяйте да поглеждате към покрива. Съществото може да се изкатери от другата страна и да атакува отгоре.

— По-добре вземи това — каза Тухлата и му подаде ловната карабина „Уедърби“ и патрондаша. — Има два патрона. Нараняват чудовището, но едва ли ще го повалят.

Без да добави нищо повече, Хънтър хукна по двора. Стигна до моторния парк и изчезна в мрака.

Зрението на доктор Артър Хамилтън постепенно се проясни. Той отвори широко очи и видя бял таван, неонови лампи и плочки. Лабораторията!

— По дяволите! — извика той, изправи се на колене и инстинктивно потърси нещо, на което да се подпре.

После стана, настъпвайки счупени стъкла, мазилка, хартия и отломки, приклекна като боксьор и объркано се огледа. Припомни си какво се бе случило, преди да изгуби съзнание и се възмути от кръвопролитието, осъзнавайки последиците, които виждаше.

Хънтър бе оцелял!

— Боже мой! — прошепна Хамилтън. — Боже мой… Излезте, страхливци! Излезте, преди да дойда и да ви измъкна оттам!

Никакъв звук не наруши тишината.

Сетне от ъгъла в задната част на лабораторията плахо се показа чернокосата глава на Ема Стрейт. Зад нея надникнаха двама лаборанти — мъж и жена. На лицето на Ема бе изписан страх.

Доктор Хамилтън възвърна самообладанието си. Не трябваше да обръща внимание на болките във врата и на странната замаяност, с която се движеше. Осъзна, че състоянието му се дължи на удара на Хънтър, после направи знак на Ема да се приближи до него.

За да разсее страховете й, той се облегна на бюрото и потърка врата си, преструвайки се, че възприема случилото се като неприятно, но не фатално действие. Изпълнението му беше гениално — луд ги бе нападнал и бе нанесъл толкова щети…

Придавайки си вид на силно развълнуван, но не чак дотам, че да изглежда неуравновесен, Хамилтън я погледна и кимна.

— Ела, Ема. Трябва да се справим с тази злополучна ситуация. Нищо няма да спечелим, ако се крием в бункера. Макар да съм сигурен, че преди време тази предпазна мярка беше разумна. Да, извадихме голям късмет, че сме живи.

Той неволно погледна към цилиндъра и видя, че саркофагът на съществото е разбит от куршуми, а тялото се е разпаднало. Не бе останало нищо, освен димяща маса от втечнена плът и стърчащи кости. Хамилтън не можа да скрие огорчението, което се изписа на лицето му.