Джеймс Хъгинс - Хънтър

Войниците също откриха огън, но въпреки куршумите, с които го обсипаха, съществото стана и хукна към Боби Джо.

Тя се намръщи, стисна зъби и стреля. Чудовището изрева и залитна. Боби Джо го улучи в гърдите и в сърцето и видя, че последният куршум откъсна част от врата му.

Звярът стоеше и се олюляваше. Очевидно тежко ранен, той се дръпна назад и постави чудовищната си ръка на гърлото си.

Залитайки, съществото отстъпи назад, като стенеше и се държеше за гърлото.

— Хей! — извика тя. — Още не сме свършили!

Чудовището се обърна към войниците.

Нито те, нито Боби Джо можеха да открият огън, защото звярът беше между тях.

Още десет крачки, и щеше да ги нападне.

Боби Джо нямаше време да изтича встрани. Погледна надолу и видя, че пред вратата на кухнята има балкон. Тясното пространство беше осеяно с кофи за боклук. Само за част от секундата тя взе решение, после се прехвърли над високата до кръста стена и скочи, като изкрещя:

— Убийте го!

Небето над нея мигновено се освети от експлозии. Някакъв бял предмет прелетя наблизо. Боби Джо се блъсна в нещо твърдо, което се разби, сетне се удари в по-твърда повърхност и остана да лежи там.

Пред очите й притъмня.

Хънтър стисна зъби и овладя желанието си да се втурне напред, защото знаеше, че това ще бъде грешка. Движейки се предпазливо, но без да губи време, той се изправи и продължи.

Стрелбата започна отново и Тухлата ожесточено отвърна на огъня. Хънтър се приближи до двама от войниците, които не усетиха присъствието му.

Той надникна зад бетонната колона и видя Тухлата — едър, възрастен мъж, който стискаше зъби и стреляше, прикривайки се зад преобърнато бюро. Хънтър се дръпна и избегна водопада от стоманени отломки, мазилка и куршуми. Изчака и когато канонадата спря, показа дулото на карабината „М-16“ и стреля.

Единият от пазачите падна, а другият се обърна и се прицели. Хънтър отново се скри зад колоната и чу гневния глас на Тухлата.

— Лице в лице, скъпи!

Хънтър не погледна, но разбра кой стреля пръв. Сетне надникна и видя, че Тухлата хладнокръвно стои до последния пазач, който лежеше неподвижно на пода. Макмилан хвърли пълнителя, извади нов и погледна Хънтър. Лицето му не изразяваше угризения, нито други чувства.

— Мисля, че се справихме с тях — каза той.

Хънтър едва чу думите му, защото ушите му бяха заглъхнали от стрелбата. Той разтърси глава, наведе се и взе шест пълнителя от един от мъртвите войници.

Тухлата тръгна към него и в същия миг втора експлозия разтърси лабораторията.

— Започнали са без нас. По-добре да побързаме, за да не изпуснем веселбата.

— Да — измърмори Хънтър, отвори вратата на хладилното помещение, влезе вътре и започна да търси.

— На твое място не бих влязъл там без защитно облекло, синко — рече Тухлата. — Чух целия разговор и знам за какво става дума. Можем да ги арестуваме и без серума. Има достатъчно доказателства. Хайде, че ще изтървем фойерверките.

Без да обръща внимание на подканванията му, Хънтър намери отделението със серумите и съзря „СМ-66“ — цилиндрична найлонова торбичка, пълна догоре с кехлибарена течност. Хънтър я пъхна в малката си брезентова чанта, прекоси лабораторията и тръгна към асансьора.

— Смяташ ли да правиш още нещо? — извика Тухлата.

Хънтър заплашително се намръщи и се насочи към грамадния цилиндър в средата на помещението.

— Само едно.

Спря пред величествения саркофаг и изпразни пълнителя на карабината „М-16“. Електромагнитното поле експлодира с ярка зелена светлина и от медните жички изригна електричество.

Огромната тежест на хуманоида строши стъкления ковчег. Хънтър продължи да стреля, докато въздухът се нагорещи и съществото най-после посрещна забавилата се с векове смърт.

Трупът се разпадна на парчета, сетне с трясък се стовари върху медните жици и мигновено избухна в пламъци, запален от протичащия електричен ток.

Хънтър погледна за миг втренчено в пламъците, сетне се обърна и каза:

— Да вървим.

— Господи — потресен от гледката, възкликна Тухлата.

Хънтър набързо си припомни всичко, което бе научил за съществото. Фактът, че някога е било човек, нямаше значение, защото бе претърпяло коренна промяна. Той вече знаеше за способността му бързо да оздравява. Само разкритието, че живее сто пъти по-дълго от човека, беше новост, но това нямаше връзка с предстоящата битка.

Вратите на асансьора се отвориха. Нощният мрак се раздираше от пламъци и изстрели. Войниците тичаха хаотично, а някъде от далечината долетя силен рев на нещо огромно. Хънтър усети, че за миг изтръпва от страх.