Джеймс Хъгинс - Хънтър

Доктор Стрейт тръгна към него, но спря.

— О, това е нищо, Ема. — Той се опита да запази спокойствие и да не мисли за неимоверните усилия, унищожени от онзи прост дървар, онова нищожество — следотърсача, който не искаше да се подчини на по-висшите сили. — Само… се чудех колко е пострадала станцията от… стрелбата… Бях в безсъзнание и не видях нищо.

— В безсъзнание? — попита Ема.

— О, да. — Хамилтън отново разтри врата си, за да я накара да изпита състрадание към него. — Убеден съм, че ти и останалите сте били в безопасност в бункера. Радвам се, че го включих в бюджета. Опитах се да вразумя нападателите. Те очевидно бяха отцепници от екипа по издирването. Промъкнаха се незабелязано тук, за да ни наранят или да вземат нещо. Пазачите ги хванаха и аз се опитах да преговарям, за да избегна безразсъдни действия. После онзи ненормален тип Хънтър ме удари и аз изпаднах в безсъзнание. Провървя ми, останах жив. Е, да, трябва да ме прегледа лекар, но сега моментът не е подходящ. Повърхностният преглед ще е достатъчен, ако атаката продължи.

Ема предпазливо се приближи до него. Останалите я последваха.

Хамилтън вдигна ръце, за да покаже, че не се съмнява в лоялността им.

— А сега трябва да разберем дали не са откраднали информация. — Той се присви, сякаш го прониза силна болка, сетне добави. — Моля ви, проверете файловете, часа и потребителя, за да разберете дали са били преглеждани през последните три часа. Сетне огледайте хладилното помещение, за да установите дали липсва нещо.

Те стояха неподвижно и го гледаха.

— Хайде! — Хамилтън прибегна до властническия си тон, защото знаеше, че вече ги е подготвил. Подозренията им бяха приспани, а страховете — уталожени при вида на болката и шока му. — Имаме работа.

Като пчели, които знаят задълженията си, без да им ги напомнят, и бяха готови да умрат, но да ги изпълнят, научните сътрудници тръгнаха към опустошените си работни места. Някои от компютрите димяха и десетината служители незабавно включиха непокътнатите резервни системи, монтирани в съседните стаи.

— Моля те, веднага се свържи с господин Диксън от Съвета за национална сигурност — обърна се Хамилтън към Ема. — И за всеки случай накарай някой да заключи входа към това ниво.

Хънтър се движеше крадешком и безшумно. Знаеше, че съществото ще бъде принудено да го търси по миризмата, защото наоколо цареше хаос.

Той застана пред трупа на един от убитите войници, протегна ръка и докосна огромната рана в гърдите му. Обзе го състрадание. После избърса кръвта в мокасините си и продължи да върви. Прекоси редица от десетина мъртви войници и докосна и техните рани, примесвайки миризмата на тялото си с мириса на смърт.

Беше невъзможно да остане в сенките, защото ярката оранжева светлина на горящата цистерна и на разпадащия се навес хвърляше отблясъци върху целия моторен парк. Затова хукна, прескачайки превозните средства.

Мина край група мъртви мъже, но не видя следа от съществото. После чу стенание и се обърна.

На трийсетина крачки от него лежеше млад войник, почти момче.

Хънтър се приближи до него и коленичи.

В гърдите на младежа зееше огромна дупка. Кръвта се бе съсирила и прикриваше дълбочината на раната. Младежът немощно хвана ръката му и Хънтър разбра, че не може да направи нищо за него. Съществото бе разкъсало гръдния му кош.

— Убихме… ли го? — попита момчето.

— Да.

Младежът се усмихна едва-едва, пое въздух за последен път и издъхна. Хънтър бавно се изправи. Гневът му пламна по-силен от всякога. Закле се, че чудовището ще умре.

Той се огледа. Знаеше какво точно се бе случило там, макар да не бе видял нищо.

Съществото беше избрало подходящо място. Войниците се бяха уплашили и бяха попаднали в капана. Хънтър беше убеден, че ако беше сред тях, това нямаше да се случи. Поне не в такъв мащаб. Но те бяха допуснали да бъдат хванати натясно. Не бе им стигнало търпение, за да изберат по-внимателно терена и да чакат, докато чудовището се приближи и стане уязвимо. Той поклати глава.

На това място, където светлината и сенките се кръстосваха като шахматна дъска, съществото бе атакувало и убивало с един-единствен удар и всеки път бе изчезвало в мрака.

Каква загуба на човешки живот…

Това беше бойно поле, гробище на мъртъвци, които биха могли да победят, ако Хънтър беше там, за да ги напътства. Той се прокле й в същия миг чу шум.

Рязко се обърна и насочи пушката.

Такакура.