Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Точно това имам предвид. — Хънтър едва сдържа усмивката си. — Но както вече казах, всичко оставя следа там, където е било. И вие не сте по-различен от нас, останалите. Човек само трябва да знае как да разчита знаците.

— И коя е тази следа на истината, за която толкова загадъчно повтаряте?

— Вие, докторе.

В присвитите очи на Хамилтън блесна изненада.

— Моля, обяснете.

Хънтър се засмя.

— От самото начало разбрах много неща. Знаех, че по някакъв начин сте възкресили онова същество, което някога е живяло на земята, но отдавна е изчезнало. Знаех, че чудовището търси серума. Единственият въпрос беше защо. — Хънтър направи пауза. — Претърсих стаята ви и се приготвих да изляза, когато видях книгата, която бяхте чели, преди да заспите.

— Да — замислено каза Хамилтън и сви устни. — „Сърцето на мрака“. Много сте наблюдателен.

— Това е един от навиците ми.

— Разбира се — престорено весело се изсмя ученият. — Но, моля ви, продължавайте да разказвате. Смаян съм от дедуктивните ви способности и съм на път да изпитам искрено възхищение към вас.

Хънтър усети, че сянката се придвижи още няколко сантиметра. Явно бавно си проправяше път между компютрите и бюрата, за да стигне до тила на войниците.

— И така, видях, че сте чели „Сърцето на мрака“ от Джоузеф Конрад. И това ми се стори странно, като се има предвид ситуацията, защото по време на криза човек обикновено съсредоточава цялата си енергия и внимание върху проблема, докато го реши. Особено човек като вас — отдаден на работата и на себе си. Затова взех книгата и прелистих на една често отваряна страница, където имаше подчертано изречение. Беше единственото в цялата книга. Проверих. — Хънтър цитира по памет: — Човешкият ум е способен на всичко, защото всичко е в него — и миналото, и бъдещето.

Усмивката на Хамилтън беше одобрителна.

— И тогава разбрахте.

— Да — без чувство на гордост отговори Хънтър. — Бях решил, че „СМ-66“ е серум, но не бях сигурен. Не знаех и защо съществото толкова много го иска. Само знаех, че няма да спре, докато не го намери. И после изведнъж разбрах защо.

Макар да беше невъоръжен и врагът да имаше числено превъзходство, Хънтър вече контролираше положението благодарение на силата на волята си, отсъствието на страх, моралната си чистота, непоколебимостта и смелостта си пред лицето на непосредствената опасност. Той усещаше уважението на присъстващите в стаята, макар да знаеше, че това няма да промени намеренията им към него. Хънтър довърши мисълта си:

— Съществото, което създадохте, иска да си спомни какво е било, защото миналото му по някакъв начин е запаметено в генетичния му код. Но серумът, който трансформира колегата ви, беше не само недовършен, но и непълен, нали?

Хамилтън сви рамене.

— Серумът беше… експериментален. На онзи етап още не знаехме с какво точно си имаме работа.

— Знам. И така, експерименталната формула преобрази вашия приятел в нещо, което не е нито животно, нито човек, но в ДНК нямаше достатъчно кодиращи единици, за да възстанови напълно генетичната памет на съществото. Генетичната му памет не е цялостна и чудовището знае това. И онова, което е останало от вашия колега, знае къде да го намери. Затова унищожава научноизследователските станции, докторе. Търси серума. Да, съществото иска „СМ-66“, собственото му Сърце на мрака, за да възстанови клетъчната си памет. Чудовището иска серума, за да бъде трансформацията му пълна.

Хамилтън се втренчи в него за миг, после се ухили снизходително и накрая започна да ръкопляска.

— Браво, господин Хънтър! — засмя се той. — А аз ви бях категоризирал като недодялан отшелник, запълващ времето си с несъстоятелни хипотези. Но вие наистина ме изумихте — рядко удоволствие за човек като мен. Поздравявам ви. Това е забележително интелектуално постижение.

Въпреки желязната логика, необходима за обобщаването в ясно обяснение на всичко, което бе научил, надменността и постоянното заяждане на Хамилтън и съсредоточеното внимание на пазачите, Хънтър успя да проследи движенията на сянката на все още неизвестния гост. Силуетът се промъкна зад войниците. По липсата на открита агресивност Хънтър разбра, че тайнственият посетител не е съществото. Звярът не действаше предпазливо. Затова Хънтър реши, че е човек. Но дали щеше да му помогне, или не, оставаше загадка.

— А сега — каза Хамилтън и кимна на пазачите, — опасявам се, че…

Хънтър се хвърли върху доктора. Двамата се претърколиха по бюрото и паднаха от другата страна. Из стаята се разхвърчаха хартии и лабораторни материали. Хънтър се изправи пръв, сграбчи Хамилтън, блъсна го пред себе си като щит и допря ловджийския нож до гърлото му. Докторът вдигна ръка, за да спре охраната.