Джеймс Хъгинс - Хънтър

Хънтър навъсено погледна гиганта в цилиндъра.

— А той? И него ли наричате човек?

— Не. Това е звяр. Получовек, полуживотно. Всъщност, не съм се опитвал да го категоризирам. Щом открихме фантастичните му способности за подмладяване и продължителност на живота, класифицирането стана безпредметно. Достатъчно беше, че в костите му са се запазили остатъци от хемоглобин, съдържащи вълшебния генетичен код, от който се опитахме да направим огледално копие. Само глупакът Лутър избърза, предизвиквайки инцидент.

— Инцидент? Неколкостотин мъже и жени са мъртви, Хамилтън. Не бих го нарекъл „инцидент“, а катастрофа.

— Точно тук умът ви не може да се възползва от възможността да превърне недостатъка в предимство. — Тонът на учения беше спокоен, уверен и убедителен. — Виждате ли, във всеки експеримент винаги има риск. Едва когато съществото нанесе втория си удар, аз бях осенен от вдъхновението да превърна тази… катастрофа… в позитивна сила.

Хънтър беше отвратен и усети как кръвта се качва в главата му.

— Оставили сте ги да умрат. Негодник. Постигнали сте целта си и сте оставили онези хора да умрат, за да запазите тайната.

Лицето на Хамилтън беше безизразно.

— Както казахте, господин Хънтър, никой не живее вечно.

— Това не ми харесва — измърмори Тейлър.

— Използвай прибора за нощно виждане — рече Такакура. — Лесно ще виждаш в сенките.

— Приборът не вижда през стомана, командире. Вече огледах гората и скалите и доколкото видях, съществото не е там. Но знам, че е наблизо. Надушвам миризмата му.

Слушалките на Такакура изведнъж изпукаха.

— Не… още не сме го видели — каза по микрофона японецът. — Да, ще ти се обадя…

— Кой беше? — попита Тейлър.

— Чейни. Изглежда търсят Хънтър. Не знаят къде е.

Командосът присви очи.

— Знаеш ли, и аз не съм го виждал от известно време. Това не му е присъщо. Обикновено е на предната линия. А къде е вълкът?

— Пази професора. Отбих се в интензивното отделение. Двамата бяха там. Имаш право. Не е типично за Хънтър да изчезва.

— Може би трябва да го потърсим — измърмори Тейлър, но веднага осъзна, че това е невъзможно.

Не биваше да напускат наблюдателния пост. Там щяха да получат първото предупреждение и оттам най-добре можеха да реагират на атаката. Пък и нямаше кой друг да ги замести. Хрумна му тревожна мисъл, докато обмисляше вариантите.

— Смяташ ли, че Хънтър може да е отишъл в гората? Както направи преди?

— Не — убедено отговори японецът. — Тогава постъпката му бе продиктувана от отчаяние. Хънтър е смел, но и разумен. Не рискува живота си, освен ако не е наложително. Не, той не би отишъл сам в гората. Благодарение на електрическата ограда и на всичките тези оръжия може би имаме шанс да устоим до зазоряване на атаките на звяра. После вероятно ще се махнем оттук и ще оставим станцията на съществото.

— Можеше да го направим и днес — изсумтя Тейлър. — Но какво пък, по дяволите. И утре няма да ни пуснат да тръгнем, командире. Защото имат нещо общо с онова чудовище. И не могат да го оставят да скита насам-натам и да убива невинни хора. Историята може да се разчуе и да си изпатят. Не. Те трябва да го убият или заловят, преди медиите да са надушили какво става. И затова е цялата тази суматоха. Шефовете знаят, че нямаме шанс. Но това не е техен проблем. Защото ние сме само изпълнители. Ние трябва да се бием със съществото, докато те си седят на топло и взимат политически решения как да ни прецакат. Освен това знаем твърде много. Нямам представа какво става тук, но работата е сериозна. И доколкото познавам онези гадняри във Вашингтон, няма да искат много свидетели, когато всичко свърши. Живите имат навика да говорят. Не. Ще ни държат тук, докато или съществото, или ние не умрем.

Такакура се намръщи и кимна. Изражението му бе спокойно и овладяно — образ на човек, който приема болката, без да се оплаква, боец професионалист, внимателно преценяващ риска преди сражението. Но когато отново погледна Тейлър, в очите му блестеше шеговито пламъче.

— Знаеш ли, навремето мечтаех да се прославя в битки.

— А сега не го ли искаш?

— Да, но не заради армията, а заради хората.

Тейлър дълго мълча, после каза:

— Е, може и да победим съществото. Въоръжени сме до зъби, починали сме си и имаме предимството, че сме в укрепена сграда. Няма да му е лесно да превземе това място.

Такакура изсумтя и отново се намръщи.

— Ще видим.

Стенещият вятър донесе до слуха му думи. Той се криеше зад скалата и почти не усещаше вибрациите във въздуха, предизвикани от бръмчащите генератори зад сградата.