Джеймс Хъгинс - Хънтър

Съществото беше мъртво. И по сбръчканото лице и изопнатата, лъскава плът Хънтър разбра, че е умряло преди векове. Той се вгледа в грамадните, силни ръце. Дори столетията не бяха успели да променят дългите, черни, извити нокти.

Хънтър пое дълбоко въздух и поклати глава, стъписан от човешката глупост. Вече не беше необходимо някой да му разказва какво бяха направили. Сега единственият въпрос беше… защо.

Отгоре още не се чуваше сигнал от алармените системи. Нямаше нужда да бърза. Пък и никой от лаборантите не се опитваше да избяга, макар че Хънтър би ги пуснал. Те стояха неподвижно и явно се страхуваха, че той ще им стори нещо лошо.

В същия миг вратите на асансьора зад него се отвориха. Хънтър се заслуша и чу стъпки от шест чифта военни ботуши и скърцането на работни обувки — такива, каквито доктор Хамилтън обикновено носеше.

Хънтър прибра ножа и изумено продължи да наблюдава чудовището в цилиндъра.

Хамилтън спря до него.

На лицето му не бе изписан нито гняв, нито разочарование. Очевидно беше човек, който рядко се изненадва. Ръцете му бяха небрежно скръстени зад гърба. Позата му беше като на любител на изкуството, който се наслаждава на хубава картина. А когато заговори, усмивката в ъгълчето на устата му показваше задоволство, дори възхищение към онова, което Хънтър бе открил.

— И така, сега вече знаете.

Смехът на Хънтър прозвуча по-скоро като ръмжене. Ситуацията беше толкова безумна и толкова отвъд границите на мислимото и отговорността, че той не знаеше какво да каже. Поклати глава и погледна Хамилтън.

— Как сте си въобразявали, че ще запазите в тайна такова нещо?

Ученият се усмихна подигравателно.

— Но аз успях да го запазя в тайна, господин Хънтър.

Докторът бе възвърнал увереността си и чувството за превъзходство. Хънтър се запита какво ли е истинското отношение на Хамилтън към другите. Той се огледа и преброи шестима, облечени в черно войници.

— Предполагам, че ще ме убиете.

Хамилтън не каза нищо и изражението му не се промени.

Хънтър не беше виждал униформени войници в базата и реши, че присъстващите в лабораторията не са редовни военнослужещи, а специален контингент за охрана на тайното подземно ниво. Замисли се как да избяга, после се сети за Боби Джо и останалите, които очакваха атаката на съществото. Погледна Хамилтън и поклати глава.

— Вие наистина сте луд.

— Моля? Е, разбира се, има хора, които може би мислят така. Но аз не съм съгласен с това мнение. А що се отнася до плана ми за вас, смятам, че е очевиден. В края на краищата и двамата сме зрели мъже. Имаме богат опит, живот, изпълнен с опасности и тъмен океан от тайни. Не искам да бъда нетактичен, като изкажа на глас онова, което е явно и неизбежно. И се надявам, че ме разбирате. Наистина нямам друг избор.

Ако очакваше да види страх, изписан на лицето на Хънтър, ученият остана разочарован.

Хънтър се усмихна.

— Знаете ли, колкото и да съм пътувал и каквито и неща да съм правил, никога не съм убивал човек.

Хамилтън прие това като обида — точно каквото беше намерението на Хънтър. Чертите на лицето на доктора се изостриха, а очите му се присвиха. И когато отговори, той не направи опит да придаде изтънченост на тона си.

— Нима? Жалко, че не мога да кажа същото за себе си.

Боби Джо стоеше на покрива. Беше подпряла на двунога поставка снайперовата пушка „Барет“. Пред огромното оръжие, карабините „М-16“ приличаха на играчки. На масата до нея имаше два резервни пълнителя.

В ръката си държеше инфрачервен бинокъл за нощно виждане, който увеличаваше светлината четирийсет и пет пъти. През две-три минути го доближаваше до очите си и оглеждаше оградата, храстите и дърветата.

Край четирите страни на сградата бяха разположени двайсетина войника. Повечето носеха леки автоматични оръжия, но имаше и леки картечници „М-60“. По двора обикаляха няколко щурмови отряда, състоящи се от четири до шест човека и водачи с кучета.

Нищо не можеше да проникне през бариерата от кучета, оръжия, войници и оградата от стоманена мрежа, по която минаваше електричество с напрежение двайсет и пет хиляди волта. Генераторите в навеса зад сградата бръмчаха, работейки с максимална мощност. Наблизо бе паркирана цистерна с четирийсет и пет хиляди литра гориво, за да е сигурно, че двутонните генератори ще имат бензин за цялата нощ.

Никой не разговаряше с Боби Джо, защото бе всеизвестно, че снайперистите предпочитат да работят сами. За тяхната работа се изискваше пълна съсредоточеност и разсейването беше крайно нежелателно. Макар че лицето й беше безизразно и непроницаемо, тя се питаше тревожно къде е Хънтър и дали е в безопасност.