Джеймс Хъгинс - Хънтър

Но това нямаше значение. Скоро щеше да се отърве от бремето на някогашната си същност.

Вече бе станал физически съвършен, какъвто е бил в онази отдавна отминала епоха, но продължаваше да мутира. Всяка промяна увеличаваше силата, издръжливостта и хитростта му — качествата, които го правеха най-могъщият и най-съвършеният от всички хищници.

Без усилие долавяше миризмата на вълк от разстояние няколко километра. И докато бягаше с големи скокове из тъмната гора, обонянието му с лекота разпознаваше растенията, които едва се забелязваха в мрака.

Знаеше кои растения цъфтяха между падналите на земята листа и дали могат да лекуват, или да предизвикват болка. Знаеше кои животни са минали оттам и какво лежи умиращо или мъртво на отсрещния хълм. Чуваше и най-лекото пропукване на клонка, което нарушаваше тишината, и разбираше дали се е счупила от вятъра, от старост или от нечие присъствие. Силата, яростта и величието му бяха безгранични и той ликуваше.

Знаеше, че ако го видят — спиращ дъха образ с огромни зъби и чудовищни нокти, неуморно и безмилостно приближаващ се до плячката — ще съзрат най-чистото превъплъщение на физическото съвършенство и на неизчерпаемата хищническа мощ.

Не, той не се страхуваше от мъжа.

Онзи човек го бе ранил, но повече нямаше да го направи. Защото когато отново го сграбчеше в ръцете си, краят му щеше да бъде бърз. И мъжът щеше да разбере, че е претърпял поражение и да изпита неподправен страх. Досущ като другите преди него…

В паметта му отново нахлуха откъслечни видения…

Писъци… Връхлитане в мрака… Разкъсване на плът… Мозък, гореща кръв, мокри зъби, алено гърло… Храна… Спечелена битка… Слава, екстаз… Зелена гора, огряна от слънчева светлина… Други, които го предизвикват и са победени… Окървавени скали… Сенки, танцуващи пред пламъка… Рев… Страх и писъци… Бягство… Смут… Междуособна война… Битка… Болка… Бягство, гняв, студ, страх… Кръв… Войната и смъртта са зад него… Отдолу тигър… Плячка, храна… Падат заедно… Непрозрачен лед…

Беше забравил къде е мястото, където лежа.

Междуособна война?

Той дълго чака, но отговорът не дойде. Опита да си спомни къде лежа, погребан под студения купол от ослепително бял лед, и се сети.

Още не го виждаха, но скоро щяха да забележат присъствието му. Но тогава щеше да бъде късно.

Хора… Толкова са безпомощни.

Те никога нямаше да бъдат като него. Защото не познаваха мрака, яростта, огъня и глада, който се засища само с кръв.

Да… кръв.

Тяхната кръв.

За десетина минути Хънтър развинти болтовете, прикрепящи алуминиевата вентилационна решетка към гладката циментова стена. Отмести я и огледа дългата, квадратна шахта. Беше достатъчно голяма, за да побере човек и той много добре знаеше накъде води. Само че нямаше време да разгледа по-обстойно онова, което се намираше отдолу.

Хънтър вдигна лице към тавана и се заслуша, но не чу никакви тревожни звуци, нито стрелба. Но тишината не го успокои.

Той беше убеден, че съществото ще атакува тази нощ. При това хитро и мълниеносно. Подозираше, че когато алармените системи завият, вече ще бъде късно и битката ще бъде изгубена.

Хънтър обмисли всеки момент от случилото се досега — инцидентите след погрома над първата научноизследователска станция, изпращането на екипа по издирването, подозренията за саботаж, човешката и същевременно хищническа същност на чудовището и ожесточения му стремеж да намери някакво неизвестно съкровище.

И тогава разбра, че онова, което се намира отдолу, съдържа отговорите на всички тези въпроси. Тайната, скрита там, беше същината на загадката, отнела живота на толкова много хора и все още заплашваща света. Трябваше да действа бързо.

Хамилтън не беше глупак, макар че Хънтър го презираше. Докторът несъмнено щеше да забележи отсъствието му и да заповяда да го търсят. Но Хънтър трябваше да рискува. Щеше да се справи с усложненията, когато му дойдеше времето.

Инстинктивно или по навик, той провери дали ловджийският нож е затъкнат в колана му. Извади широкото, дълго двайсет и пет сантиметра острие и отново го прибра в ножницата.

Хънтър нямаше друго оръжие, освен устройството, което тайно направи, преди да започне издирването. Ласото, което вече два пъти спаси живота му. И сега носеше смъртоносната примка от титаниева тел.

Ако се наложеше, щеше да я използва, макар да се съмняваше, че схватка, изискваща такава отчаяна мярка, ще завърши с оцеляването му.