Джеймс Хъгинс - Хънтър

Всички животни заравяха придобивките си.

Чейни отвори поредния кашон. Скръстил ръце, доктор Хамилтън го наблюдаваше търпеливо.

Хънтър допря ръка до бетонния под.

Повърхността беше студена, гладка и… още нещо.

Той сбърчи чело и се замисли.

Студена, гладка и… какво още?

Времето минаваше.

Хънтър затвори очи и се съсредоточи.

„Какво усещаш?“

Студено, гладко и…

Той отчаяно поклати глава.

Вибрации.

Хънтър не показа с нищо какво е установил. Бавно прокара пръсти по бетонната повърхност и усети, че вибрациите са ритмични.

После се огледа. Знаеше, че вторият етаж на сградата се захранва с електричество от огромните генератори, монтирани в задната част на двора. Но машините бяха твърде далеч, за да предизвикат вибрации в пода.

Не, там долу имаше нещо друго.

Той отвори очи и видя, че Хамилтън продължава да помага на Чейни да разглежда съдържанието на кашоните. Хънтър се изправи и тръгна към тях.

— Излизам, Чейни — каза той с внимателно премерен тон на поражение. — Тук няма да намерим нищо. Отивам при Боби Джо.

Чейни се намръщи.

— Още не сме огледали всичко. Защо не провериш от другата страна? Виж дали няма да намериш пратка без ордер.

— Нямам време. Ще се кача на покрива да проверя дали всички са заели позиции. Ти довърши огледа.

Хънтър извървя десет крачки, когато Хамилтън извика:

— Асансьорът автоматично спира на първия етаж. Сигурен съм, че ще се ориентирате.

Хънтър не отговори, за да не преиграва ролята си на нищо неподозиращ наивник, качи се в асансьора и натисна бутона. Преживя момент на паника, когато видя, че Хамилтън го наблюдава внимателно, после вратите започнаха да се затварят. Чейни каза нещо и Хамилтън погледна надолу.

Хънтър пъхна пръсти между вратите, разтвори ги и с грациозността на пантера се измъкна от асансьора. Долепи гръб до стената и се спотаи в сенките.

Хамилтън се обърна към асансьора. Вратите бяха затворени. Докторът се намръщи, сякаш съжаляваше, че са му отнели удоволствието да види как Хънтър се маха оттам. Чейни тръгна по пътеката между рафтовете и Хамилтън го последва.

Двамата се отдалечиха, а Хънтър се наведе и започна да се промъква в противоположната посока, като от време на време спираше, за да докосне пода. Но вибрациите утихнаха, докато се придвижваше на запад, а щом отново пое на изток, се усилиха. Той се съсредоточи и чу неясен подземен тътен. В същия миг усети, че някой се приближава и вдигна глава.

Чейни и Хамилтън стояха до товарния асансьор.

— Още не сме свършили тук, докторе — недоволно каза следователят, — но утре ще продължим.

— Разбира се. Както желаете.

Те се качиха в асансьора и Хънтър се изправи и огледа склада.

Бавно се промъкна към източника на вибрациите, който бе разположен близо до източната стена. Знаеше, че ако беше охладителна система, трябваше да има вентилация.

Той огледа пода и видя два малки отдушника, но недалеч имаше друг, много по-голям. Двата по-малки отдушника бяха за отоплението и охлаждането, но големият бе предназначен за нивото отдолу.

Хънтър отмести един тежък сандък, за да се доближи до онова, което бе открил.

Допря длан до вентилационната решетка и усети топъл въздух, излизащ от най-долното подземно ниво на научноизследователската станция. Изпълненият с желание за съдействие доктор Хамилтън бе забравил да спомене за съществуването му. Хънтър изчака, докато сетивата му се изостриха и долови мириса на топлия, наситен с електричество въздух, на хартии и хора.

Разбра какво има долу и тъжно поклати глава.

— Вече нямаш тайни, докторе — каза той.

Над главата му премина ярък лъч светлина, но той не помръдна. Застана неподвижно зад скалата и търпеливо изчака, докато лъчът се премести към склона на хълма.

Приближаването до безлюдния район зад навеса се оказа по-трудно, отколкото предполагаше. Патрулиращите кучета спряха четири пъти и се вторачиха право към него, но не го видяха, защото той се бе скрил зад скалата. Не надушиха и миризмата му, защото стоеше срещу вятъра. След миг водачите им ги смушкаха да продължат да вървят.

Изведнъж го обзе страх. От мъжа. Сетне разтърси глава и отново тръгна.

Знаеше, че организмът му се е променил. И беше доволен от това. Защото в най-неочаквани мигове от най-съкровените дълбини на тъмната му природа проблясваше искра на съзнание, спомен за съзнание, което още не бе унищожено напълно.