Джеймс Хъгинс - Хънтър

Хънтър прочете какъв е процентният анализ на лимфоцитите, Т-лимфоцитите, гранулоцитите, моноцитите 23 23 Лимфоцити — една от формите на не зърнистите левкоцити (бели кръвни телца) при гръбначните. Делят се на Т-лимфоцити и В-лимфоцити. Първите се образуват в тимусната жлеза, а вторите — в костния мозък. Разрушаването на лимфоцитите намалява силно имунитета на организма. Гранулоцити — зърнисти левкоцити, кръвни клетки при гръбначните. Функциите им са свързани с откриването и унищожаването на чужди частици, особено бактерии. Моноцити — една от формите на не зърнистите левкоцити (агранулоцити). Развиват се от кръвотворните клетки на костния мозък, способни са на фагоцитоза и при възпаления постъпват от кръвта в тъканите, превръщайки се макрофаги. — Б.ред. , диагнозата на реакцията на нервната система към продукцията на бели кръвни телца.

Без да престава да следи звуците в лабораторията, той се върна към тематичния списък и нещо привлече вниманието му. Инстинктивно се запита какво съдържа видеофайлът озаглавен „Охрана. Първи пост“.

Отвори го и мониторът показа едрозърнеста черно-бяла картина. Времетраенето беше обозначено в долния ъгъл на екрана — 245 часа 14 мин. 42 сек. Изпотен от напрежение поради близостта на персонала, Хънтър видя кадри от голяма лаборатория, която гъмжеше от служители. На отсрещната страна имаше кабина с дебели стени от плексиглас, в която седеше мъж — сам и неподвижен.

Камерата се приближи до човека. Хънтър се взря в изображението.

Онова, което се случи после, го накара да се вцепени. По гърба му полазиха ледени тръпки. Сърцето му ускори ритъма си. Дишането му стана учестено. Мъжът падна по лице и започна да се гърчи от болка. После започна да разкъсва ризата, да дере очите и лицето си и да пищи. Скъса обувките си и за миг изчезна от обсега на обектива, сетне отново се появи.

Хънтър беше ужасен.

Отначало бавно, а после с поразителна бързина, лицето на човека се промени. Разшири се и се уголеми. Преобрази се напълно. Косите му опадаха на кичури. Той продължи да се дере, да пищи и да удря всеки предмет, до който се докоснеше, сякаш гореше. После изведнъж тялото му се изкриви в неестествена поза от някакво мощно стълкновение между клетки, претърпя чудовищна промяна и се строполи безжизнено на пода.

Хънтър разпозна праисторическия силует на врага си. Най-сетне разбра откъде и как се е пръкнало съществото.

Съвземайки се, чудовището бавно се изправи.

В лявата страна на екрана се показаха група лаборанти, които ужасени наблюдаваха трансформацията. На лицата им бе изписан страх. И когато съществото пое дълбоко въздух, очевидно изпитвайки дивашка радост от промяната, всички застанаха неподвижно. Чудовището бавно тръгна напред, мина през двуметровата стена от плексиглас, разбивайки я с един-единствен удар, и се озова сред хората.

Хънтър знаеше какво ще последва. Не беше необходимо да гледа.

Една загадка по-малко.

Той погледна към цилиндъра, който висеше в електромагнитното поле и разбра, че в тъмната течност се крие още един отговор.

Четиримата лаборанти се приближиха до компютъра, до който бе приклекнал. Хънтър светкавично хвана единия за врата и го блъсна в плота. И преди другите да реагират, извади ловджийския си нож. Допря го до гърлото на най-близко застаналия и заплашително заповяда на останалите.

— Не мърдайте! И не докосвайте нищо! — Хънтър ги бутна един до друг, за да може да ги контролира и посочи цилиндъра. — Запалете осветлението. Искам да видя какво има вътре.

Без да откъсва очи от Хънтър, жената протегна ръка към клавиатурата на компютъра и бавно натисна едно от копчетата. Хънтър отстъпи встрани и впи поглед в цилиндъра.

Озарен от зелено сияние, силуетът започна да придобива очертания. Най-напред се показа чудовищната глава с разрошени кичури сива коса, плаващи в зеленикава течност.

Светлината се плъзна по-надолу и се видя широко, полегато чело, рунтави вежди, черни очи, високи скули, плосък нос и голяма уста — зловещ, намръщен разрез с дълги, остри зъби. Сетне се показа огромен, мускулест врат, маймунска гръд и накрая — възлести, силни ръце със сплъстени, дебели косми. Яките крака бяха свръхразвити и явно можеха да изтласкват този колос на човешката еволюция към изумителни височини и да пренасят огромното туловище със скоростта на леопард по планините, тресавищата и равнините в един свят, отдавна погребан под ужасяващата тежест на времето.