Джеймс Хъгинс - Хънтър

Зловещата атмосфера на тайнственост, съчетана с недвусмисленото обещание за предстояща битка на живот и смърт, продължаваше да се отразява на контрола върху емоциите й.

— Виждала ли си Хънтър? — чу се глас зад нея.

Боби Джо се обърна и видя Чейни и мъжа с прякор Тухлата. Двамата държаха ловни карабини „Уедърби“ с двойни цеви и бяха препасали патрондаши. Тухлата бе преметнал на гърба си и автомат „АК-47“, а на колана му бяха закачени четири нападателни гранати.

— Не — отвърна тя и се намръщи. — Мислех, че е с теб, Чейни.

— Беше. — Той поклати глава и сбърчи чело. — Каза, че ще дойде на покрива, за да види как си. И после щял да обходи периметъра.

Боби Джо се разтревожи.

— Не, не съм го виждала. Кога разговаряхте?

— Преди двайсет-трийсет минути.

Тухлата изсумтя и се замисли. За миг и тримата се умълчаха, после Боби Джо рече:

— Може би някой трябва да отиде да го потърси. Не му е присъщо да каже, че ще направи нещо и сетне да не го стори.

Чейни кимна.

— Добре. Ще огледам наоколо.

— Аз ще го потърся — намеси се Тухлата и сложи мускулестата си ръка на рамото му. — Познавам обстановката. Работих в една такава станция на Филипините и знам, че има много места, където човек може да се забави, особено в моторния парк. Ако Хънтър извършва сериозна проверка, ще му помогна и после ще се срещнем тук.

— Добре — съгласи се Чейни. — Но му кажи да дойде тук, колкото е възможно по-скоро. Трябва ни, за да предвиди кога ще атакува съществото.

— Хънтър не иска да бъде на покрива, Чейни, а близо до съществото, за да го намери. За това го бива най-много.

— За какво го бива и за какво се нуждаем от него, са две различни неща, лейтенант — нетърпеливо отговори Чейни. — Хънтър е единственият, който може да разбере как разсъждава съществото. Затова, ако е тук, за да координира контраатаката ни, може да се справим много по-добре. Тук командва полковник Мадъкс, но мисля, че и той ще се съгласи с мен. Колкото по-точно предвидим какво ще направи съществото, толкова по-големи са шансовете ни за успех. И може би, ако ни провърви, ще оцелеем след проклетата битка.

Тухлата тръгна. Беше навел глава и потънал в мисли. После се обърна с пъргавина, която съвсем не съответстваше на едрото му тяло.

— Хънтър ти е казал, че ще се качи на покрива, така ли?

— Да — отговори Чейни.

Тухлата кимна.

— Къде бяхте, когато ти го каза?

— В подземието. Преглеждахме инвентара. Но той излезе преди мен.

— Слушай, Чейни — намеси се Боби Джо. — Не съм в настроение да споря с теб. Аз само изпълнявам заповеди. Не ги издавам. Каквато и задача да имаш за Хънтър, уреди въпроса с полковника.

— Добре.

Чейни кимна и тръгна към Мадъкс, който се намираше в командния център.

Скръстил ръце зад гърба си, полковникът крачеше напред-назад между сержанта, отговарящ за телефоните, и младия офицер по комуникациите.

— Добър вечер, господин следовател — каза той и разсеяно докосна пистолета на колана си.

— Полковник, мисля, че ще имаме предимство, ако Хънтър е в командния център, а не на бойното поле.

Мадъкс кимна, но Чейни не беше сигурен дали го е чул. Това можеше да се очаква. Чейни бе виждал същите изражения във Виетнам, когато батальон виетконгци бяха обкръжили усамотена база и чакаха да се мръкне, за да започнат безпощадна серия от атаки, продължаващи до зазоряване. Започнеше ли сражението, Чейни нямаше време да се страхува. Единствената му мисъл беше как да остане жив. Но през дългия период на очакване на нощта всички имаха твърде много време, за да размишляват за предстоящия ужас и да се съсредоточат само върху това.

— Полковник, трябва ни човек в командния център, за да ни помогне да предвидим какво ще направи съществото — настоятелно повтори Чейни. — Предлагам Хънтър да дойде тук като консултант.

— О, да, разбира се. Кажете на Хънтър, че присъствието му тук е наложително. Незабавно.

Хънтър запази самообладание и си припомни онова, което знаеше за помещението — разположението на компютрите, вратите, кабелите и другите технически средства.

Не знаеше какво точно ще направи. Но вече бе решил, че Хамилтън няма да се измъкне. Опитвайки се да забави неизбежното, Хънтър заговори и установи, че наистина иска да чуе отговори на въпросите си.

— Предполагам, че вие сте виновен за всичко това.

Хамилтън се изсмя презрително.

— Разбира се, че не съм, господин Хънтър. Не съм само аз. Всъщност пипалата на този експеримент се простират в десетки… Как да кажа… сфери. Да, сфери. Думата изглежда странна. Но са замесени много хора. Някои — баснословно богати, други — членове на правителството, трети — бизнесмени от частния сектор. Но всички искат да наследят благата, съдържащи се в този фантастичен екземпляр на еволюцията. Странно, но едва включих онези, които се трудиха с мен. Смятам ги за по-висша класа, за същината на системата, така да се каже.