Джеймс Хъгинс - Хънтър

Усещането за невидим огън, витаещо във въздуха, му подсказваше, че оградата е опасна, затова трябваше да пълзи още малко и да се приближи достатъчно, за да я прескочи. И сетне битката щеше да започне.

В приглушените тонове, които достигнаха до него, имаше нещо познато… някакви чувства. Не беше сигурен, но бе чувал такива звуци. Усещането го накара да застане неподвижно. Но повече не чу гласовете.

Той се намръщи, вдигна глава и огледа патрулиращите пазачи. Оръжията им бяха безполезни. Не видя жената, чието оръжие бе изкарало въздуха от белите му дробове и бе разкъсало гръдния му кош, обливайки в гореща черна кръв тялото му. Да, жената можеше да го рани и фактът, че не я виждаше, го ядоса.

Но той не се страхуваше. И ако тя отново го предизвикаше, той щеше да я намери и да я убие. Заради удоволствието да изпие кръвта й, той щеше временно да пренебрегне останалите и онова, което търсеше. Сетне щеше да продължи да сее смърт и да устоява на жалката им съпротива, докато пищейки, те побегнеха в мрака, където щеше да ги намери и да ги убие един по един.

Той сподави ръмженето, което се надигна в гърлото му, защото се намираше твърде близо до станцията. Нямаше да издаде звук, докато не нанесеше удара си. После техният страх щеше да му бъде съюзник и оръжие.

Той се промъкна още напред. Не изпитваше желание да бърза. Умението му да дебне беше съвършено. Имаше търпението да чака дни наред, за да се възползва от един-единствен шанс да сграбчи плячката си. Притежаваше умения за всякакъв вид атака, макар че повече се наслаждаваше на победоносното чувство да връхлита отвисоко, да съзира ужаса в очите им, докато те пищяха и протягаха ръце за милост…

— Лутър сам си е инжектирал серума, така ли? — попита Хънтър, без да обръща внимание на самовлюбената арогантност на Хамилтън. — А онова нещо там?

— Това не е Лутър — безчувствено каза ученият. — Не, опасявам се, че от горкия Лутър не остана нищо. Но мой колега загина от неговата ръка. Не пролях сълзи. Пък и неуспехът не беше пълен. Защото макар да е чудовищно преобразен в жив представител на непознат вид, Лутър запази способността за бързо оздравяване и високата продължителност на живота. Да, той ще живее няколко века, макар и в онази необратима форма на звяр. И заради дръзкия му стремеж към авантюри, който завърши така трагично, ние приключихме успешно експеримента си. Защото изолирахме и отстранихме генетичните фактори, които позволиха на ДНК на съществото да преобрази Лутър в свое подобие. — Очите на Хамилтън блеснаха. — Да, ние имаме серум, господин Хънтър, и дългата нощ свършва. Разполагаме с веществата, които осигуряват вечен живот без проклятието на примитивния ум. И скоро малцина избраници ще бъдат… безсмъртни.

— Всъщност, никога не сте възнамерявали да убиете съществото, нали?

— О, да. На определен етап мислихме и за това. И в името на благоразумието и на дипломатичността се наложи да демонстрираме объркване и тревога, заради повтарящите се атаки. Но още преди да бъде изпратен екипът ви, бяхме решили да оставим съществото да свърши работата вместо нас, за да гарантира запазването на тайната ни. Имам предвид, че позволихме на чудовището да унищожи научните и военните екипи. Нещо като неочакван ефект. А после… Кой знае? Може и да го ликвидираме. Или да се опитаме да го хванем. Откровено казано, от известно време не съм мислил по този въпрос.

Хънтър присви очи. В далечната страна на лабораторията помръдна някаква сянка. Той не я погледна отново и рискува, придвижвайки се леко встрани. Хамилтън видя това, но не реагира. И никой от войниците не се приближи, макар че стиснаха по-здраво оръжията си.

— Вече няма тайни — каза Хънтър. — Знам какво търси съществото. Знам също, че сте могли да предотвратите убийствата, но не сте го сторили.

На лицето на Хамилтън се изписа изненада.

— Вие сте изключително проницателен, господин Хънтър. Защо мислите, че съществото търси нещо? Може би иска да отмъсти или само изпробва животинската си кръвожадност над единствените хора, които увреденото му човешко съзнание си спомня. Защо сте толкова убеден? Бихте ли ми казали какво търси? Изгарям от любопитство.

Хънтър видя, че сянката приклекна на пода до големия компютър. Но не се чу звук. Той се опита да проследи с периферното си зрение почти незабележимото движение, защото не знаеше дали е Чейни, Боби Джо или съществото.

Имаше вероятност военните да са пропуснали нещо — таен тунел или вход, неотбелязан на плана на сградата. Хънтър напрегна тяло и се подготви светкавично да се хвърли, в която и да е посока. И по време на кратката пауза реши да каже на Хамилтън онова, което ученият най-много искаше да чуе. Щеше да спечели ценно време и да сложи край на играта на отгатване.