Джеймс Хъгинс - Хънтър

— И каква е тази система? — Хънтър наистина искаше да узнае всичко сега, след като бе стигнал толкова далеч и по всяка вероятност щеше да заплати жестоко за онова, което научеше. — Система от богати кучи синове, която уби една млада жена, за да запази някаква горила, умряла преди десет хиляди години?

Тялото на учения се разтресе от смях и Хънтър едва потисна импулса си да го убие с едно-единствено движение.

— Да, господин Хънтър, може би съм надценил светския ви опит — отговори Хамилтън. Макар че усмивката му помръкна, той нагло се втренчи в Хънтър. — Наистина ли предполагате, че всичко… е работа на един човек? Или дори на една-единствена агенция? Не, господин Хънтър, това е коалиция, така да се каже. Хора, които винаги ще останат в сянка. Вие ме разочаровате и същевременно изненадвате. Разбрахте, че станцията има тайно подземно ниво, а сега, що се отнася до горкия…

— Лутър? — прекъсна го Хънтър. — Горкият Лутър?

Усмивката на Хамилтън беше великодушна.

— Да, господин Хънтър: Горкият Лутър. Или съществото , както вие го наричате. Някога той беше мой колега. Да. Лутър Фридкин. Горкият Лутър не знаеше в каква игра участва. И все бързаше, за да изпревари логичния ход на науката. А беше изключително умен. Предполагам, че сте видели видеофилма, защото мониторът непрекъснато показва ужасното кръвопролитие в онази нощ. Лутър безразсъдно се инжектира с клониращия серум, който самият той извлече от… едно богоподобно създание.

Последните думи на учения бяха изпълнени със страхопочитание.

— Трябва да е имал основателна причина, за да поеме такъв риск — каза Хънтър, без да поглежда към цилиндъра. — Защо не ми разкажете тази история?

Хамилтън сви рамене и продължи:

— Кой би могъл да знае истинската причина? Лутър беше гениален. Нямаше равен на него. И вероятно погрешно бе стигнал до заключението, че е усъвършенствал серума. Тестовете, които направихме с павиани, бяха позитивни, затова Лутър е прескочил опитите с хора и сам е станал доброволец. Може би е бил твърде нетърпелив да се домогне до властта, силата и безсмъртието, към които човекът се е стремял от незапомнени времена.

— Това са фантазии, Хамилтън. Никой не живее вечно.

— Напротив, господин Хънтър. Аз вярвам, че нашият вид е способен да живее дълго. Е, още не сме изолирали механизмите за подмладяване на клетъчната структура, докато тялото старее. Това засега е научна загадка. Няма друг факт, освен загубата на клетъчни модули, който да обясни защо стареем след достигането на зрелостта. Необяснимо явление. И от много години моята цел е да реша тази загадка. Аз съм почти шейсетгодишен. Не съм стар. Но все повече съм обсебен от призрака на тленността си. Познатата стара история. Младежът не мисли за смъртта, а старецът не мисли за нищо друго. Ще се издигнете в очите ми, ако не ме смятате за чудовище, господин Хънтър. Или за човек, който е нарушил клетвата си и е изменил на професията си, за да излъже смъртта. Или, ако не я излъже, то поне да я отлага безкрайно.

Хамилтън се поколеба. Арогантността му намаля, сякаш мислите, които споделяше, го направиха по-откровен. Хънтър го остави да разсъждава и хвърли поглед, за да види къде точно са застанали войниците.

Те стояха в полукръг, бяха насочили карабините „М-16“ и го държаха на прицел. Бяха облечени в черни бойни униформи, закриващи всичко, освен очите. Хънтър се запита дали задължението им е да отбиват атаки отвън, или да охраняват персонала в лабораторията.

— Всъщност, онези от нас, които прекосихме тази етична и научна бездна, за да разберем какво е загубил човекът след изгонването му от рая, трябва да бъдем похвалени за смелостта, въображението и саможертвата ни. Защото от хиляди години, след като човекът се е примирил, че не е центърът на вселената, светът не е виждал такова велико откритие. Едва ли ще можете да кажете нещо, което вече да не е минало през ума ми. Смятате ли, че загубата на младата жена и смъртта на персонала на станциите е твърде висока цена за подобен успех?

Изражението на Хънтър остана непроницаемо.

— В отговор аз ще ви кажа, че всички тези хора щяха да умрат през следващите няколко десетилетия. — Хамилтън говореше така, сякаш това неоспоримо твърдение щеше да реши спора. — Е, загубата на живот винаги е трагична. Но положението беше извън контрола ми. Всъщност, колко време мислите, че щеше да мине, преди онази жена да грохне пред разрухата на старостта или пред някоя неизлечима болест, която щеше да изсмуче физическите и душевните й сили? След колко време щеше да се моли да дойде смъртта, за да сложи край на агонията? Десет години? Двайсет? Петдесет? Знаете отговора. Но какво би станало, ако на същата тази жена някой бе предложил еликсир за крепко здраве и вечен живот? Щеше ли да откаже? Не, господин Хънтър, искрено се съмнявам в това. Напротив, тя с благодарност щеше да приеме божествения дар — безсмъртието. Разбира се, никой, дори с помощта на еликсира, не може да живее вечно. Но живот, продължаващ хиляди години е несравнимо по-приемлив, отколкото само стотина.