Джеймс Хъгинс - Хънтър

Тейлър забеляза този боен трик и рече:

— Това ми напомня за Панама, където преследвахме най-проклетите контрабандисти на алкохол, които си виждал. Някакъв новобранец на два месеца служба се опита да си проправи път през джунгла от лиани. Бях на четири-пет метра зад него и го прикривах, когато предпазната капачка на една от гранатите му се закачи за лиана. След този случай вече не вярвам в гранатите.

Японецът изсумтя.

— Предпазливостта е мъдро нещо. Особено по време на сражение, където изненадата е последното, което умиращият осъзнава.

— Наистина ли вярваш, че съществото ще дойде тази нощ?

— Да.

— Защо си толкова сигурен? Виж колко добре се охранява това място.

Такакура погледна към тъмните хълмове отвъд двора и се намръщи.

— Ще дойде. За него.

— За Хънтър?

— Да — отговори японецът, потискайки безпокойството си. — За Хънтър.

Той откри външния наблюдателен пост по миризмата и остана разочарован, че там няма хора. После чу далечен, печален вой, вдигна глава и се засмя.

Да, уби вълчицата с един-единствен унищожителен удар. Откъсна главата и изяде мозъка й, заради примитивното удоволствие, което изпита от това. И сега мъжкарят я търсеше.

Убиването беше такова приятно удоволствие.

Той отново почувства физическото облекчение, което бе изпитал, когато тялото на вълчицата бавно падна на земята.

Изръмжа и се залови със задачата да изучи сградата.

Дънерите, покрити с дебел слой прах и израстъци, бяха скрили бункера от чужди погледи. Но въздухът бе наситен с човешки миризми.

Той знаеше, че входът и изходът са отзад и също са замаскирани. Да, хората бяха проявили благоразумието да се оттеглят зад оградата, която беше по-висока от предишните.

Приклекнал в мрака на стотина метра от двора, той видя войниците, кучетата, оръжията, превозните средства и многобройните постове на бойните кули. Всички бяха в готовност.

Намръщи се и запомни разположението на войниците. Присви червените си очи и внимателно огледа голямата сграда, разположена в дъното на двора. Дори от разстояние, чу бръмченето на генераторите, които зареждаха с електричество оградата и прожекторите. Без онези съоръжения, хората бяха безпомощни в мрака.

Той се изправи бавно и пое дълбоко въздух. Огромните му гърди се издуха. Изръмжа и се приготви, понесен на крилете на зареждаща с енергия ярост. Знаеше, че предстоящата атака ще бъде най-трудната от всички.

Но не се страхуваше. Той подскочи високо и потърси с поглед тънките жици на оградата, които веднъж го бяха ранили, защото тогава не познаваше тази опасност. После бързо се приближи до станцията.

Промъквайки се безшумно през високите до кръста храсти, той стигна до двора.

— Какво е това, докторе?

Гласът на Чейни отекна в тихото подземно помещение и Хамилтън бавно тръгна към него.

— А, това е резервен електромагнитен монитор. Опитваме се да открием зависимост между слънчевата активност и движението на тектоничните пластове. Засега не сме установили връзка. Но хипотезата е интересна.

Чейни взе един лост от стената.

— Да видим.

— Разбира се, господин следовател, вие сте представителят на властта тук. Чувствайте се свободен да разгледате всичко, което желаете.

След минута Чейни отвори дървения капак, махна стиропора и разгледа съдържанието на кашона. После тръгна между безкрайните редици с храна, гориво, резервни части, оръжия и дрехи и се намръщи недоволно.

Хънтър стоеше неподвижно в отсрещния ъгъл на склада. Не бе помръднал повече от десет метра, откакто бяха влезли в подземното ниво.

Не, той не възнамеряваше да обикаля напосоки по пътеките между рафтовете и да търси нещо, което знаеше, че не е там. Беше убеден, че Хамилтън никога нямаше да изпълни искането им да огледат склада, ако там имаше някакви доказателства за вината му.

Онова, което търсеха, беше добре скрито. Затова Хънтър опита да се постави на мястото на Хамилтън и да разсъждава като него. Това беше номер, който използваше при проследяването на трудно уловими животни и се надяваше, че ще му помогне и сега.

„Мисли като тигър…“

„Като вълк…“

„Като лисица…“

Какво правеше едно животно, когато искаше да скрие нещо?

Хънтър знаеше повечето отговори на този въпрос, без да се замисля. Алигаторът напъхваше трупа на жертвата си под някой пън, оставяше го да се разложи и после го изяждаше. Мечката заравяше плячката си в пръстта, непрекъснато се въртеше наоколо и спокойно ядеше месото дни наред. Лисицата скриваше храната в кух пън някъде близо до бърлогата си и я покриваше с листа. Но не толкова наблизо, че трупът да привлече съперници в борбата за спечелване на трудно придобитата плячка. Тигърът завличаше жертвата си на уединено място, където я заравяше под листата и ядеше цяла седмица, без да напуска района за повече от час. Хънтър установи, че макар и в различна форма, практиката е една и съща.