Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Изморяваме ли те, професоре? — попита Хънтър. — Можем да продължим по-късно, ако искаш.

Типлър вдигна ръка и отговори:

— Не, не. Чувствам се отлично. Изслушайте ме, сетне ще си почина. — Той отново пое дълбоко въздух. — И така, вероятно това е причината куршумите да не могат да пробият многопластовия му епидермис. Но ножът и сабята имат противоположен вид сила. Острието увеличава скоростта и осигурява така нареченото „пирамидално проникване“. Контактът е съсредоточен в една точка и това многократно увеличава тежестта и скоростта на удара. Влакната не са в състояние да разсейват, разпространяват, споделят или да избегнат поражението. И това обяснява уязвимостта на съществото.

Чейни не каза нищо. Изглежда разбра, че Типлър се измори. Кимна и промълви:

— Благодаря, професоре. Оценявам помощта ви.

После бавно се приближи до Хънтър.

Не го погледна, а се втренчи в затворената врата на отделението. Бяха помолили на медицинската сестра да излезе, за да разговарят насаме.

— Кажи ми нещо, Хънтър. Колко силно е онова нещо?

— Нищо по-малко от стена на банков трезор, при това солидна, няма да издържи на атаката му.

Чейни направи гримаса.

— Сигурен ли си?

— Да. Аз се бих с него. И единствената причина сега да стоя тук пред теб е, защото ми провървя. Но мнозина нямаха късмет. Ще ти кажа и още нещо. Каквото и да представлява, съществото е създадено изкуствено. Някой, който има таен план, иска чудовището да живее, за да го осъществи.

Чейни се намръщи.

— Съществото не е непознат, а изчезнал вид. Времето му отдавна е минало. Не е възможно подобни твари да са оцелели в тези планини през последните десет хиляди години, без да разкрият присъствието си по някакъв начин. Все някой щеше да ги види, да открие кости, леговища или пещери, където са били. Но няма нищо. Никаква следа от съществуването им. Нито дори отпечатък. Някога съществото може да е ходило по тези земи, но това е било преди десет хиляди години.

Чейни си спомни статията от списанието в къщата на Хамилтън. Мозайката започваше да се подрежда.

— Единственото, което не знаем, е кой е открил останките на това същество, как ги е използвал, за да го възстанови и каква е целта му — добави Хънтър. — И когато разбереш кой е създал чудовището, ще знаеш и защо са убили Ребека. Аз вече имам хипотеза, но още не мога да я докажа.

— Диксън? — попита Чейни.

Хънтър поклати глава.

— Не. Хамилтън. Защото това не са измишльотини на правителството. Въпросът е личен. Още от самото начало. Може би са замесени и други. И правителството се е включило на някакъв етап, за да окаже подкрепа. Не знам. Но идеята е на Хамилтън. А той е цивилно лице, което има разностранни интереси.

Чейни не се съмняваше, че каквото и наказание да бъде наложено на Хамилтън, Хънтър сам щеше да раздаде правосъдие на виновниците. Нямаше да ги убие, но сигурно щеше да използва таланта и страховитата си сила, за да превърне живота им в ад.

— Времето лети — обади се Тухлата.

Изведнъж вратата на интензивното отделение се отвори и на прага се появи Хамилтън. Вървеше бавно, пъхнал ръце в джобовете на бялата си лабораторна престилка. Погледна подигравателно Чейни, после Хънтър, сякаш владееше положението. Хънтър не каза нищо. Чакаше мълчаливо.

Знаеше, че Хамилтън демонстрира власт и ненавиждаше арогантността му. Чейни явно беше на същото мнение, но не бе в настроение за логически игри. Той се взря изпитателно в очите на учения и се приближи до него.

— Кажете ми нещо, докторе — прошепна той. — Защо един лекар, който се занимава със здравето на хората, ръководи операция, много по-подходяща за геолог или за компютърен маниак? И какъв толкова жизненоважен проблем наложи мигновеното ви пристигане тук, преди да съм завършил разследването?

Хамилтън сви устни, погледна насмешливо Хънтър и отговори:

— Виждам, че сте слушали възмутителните размисли на господин Хънтър. — Усмивката му трябваше да изразява толерантност. — Откровено казано и аз не съм наясно с миналото и живота на съществото. Но не съм съгласен с теорията на господин Хънтър.

— И каква е теорията му?

Хамилтън отвори широко очи и погледна Хънтър.

— Ами, предполагам, че той вече ви е обяснил теорията си за изкуственото създаване на това чудовище.

— И по-точно?

Хамилтън се изсмя.

— Убеден съм, че господин Хънтър може да хвърли много повече светлина върху този сценарий. На мен ми беше трудно да проумея теорията му поради свръхмодерните му научни схващания.