Джеймс Хъгинс - Хънтър

И когато мощта му стигнеше апогея си, на земята нямаше да има друг като него. Щеше да бъде всемогъщ, непобедим и отмъстителен бог, раздаващ правосъдие в света. Плътта им щеше да бъде негова, а животът и смъртта им щяха да съществуват само за негово развлечение и удоволствие.

Шептящият вятър заглушаваше стъпките му и той се промъкваше с чудовищни крачки, а зъбите му бяха оголени в ужасяваща усмивка.

Знаеше, че скоро прикритието на вятъра няма да му е необходимо.

— Вие сте Хънтър, така ли? — с предпазлив интерес попита мъжът, който се представи като Чейни.

Преценявайки дали строгите очи и лице на човека могат да разкрият нещо за него, Хънтър отговори:

— Да. Какво мога да направя за вас?

Двамата стояха един срещу друг и се гледаха изпитателно. Намираха се в интензивното отделение. Професор Типлър бе дошъл в съзнание и отказваше да вземе лекарство срещу болката. Въпреки страданията и изтощението, изражението му беше съсредоточено. Светлите му очи не се откъсваха от лицето на Чейни. Мониторът за следене на сърдечната дейност издаваше равномерен звук. Нямаше и следа от аритмия.

— Радвам се, че попитахте, господин Хънтър — рече Чейни, но Хънтър долови предпазливост в тона му, и мълчанието, което последва, показа, че следователят не е сигурен дали може да му вярва. — Истината е, че изминах дълъг път и преживях много неприятности, само за да ви задам няколко въпроса. Надявам се, че няма да ви загубя времето.

Хънтър погледна професора, но той не каза нищо.

— Ами, не знам дали някой от нас може да ви помогне, господин следовател…

— Наричайте ме Чейни.

Хънтър кимна.

— Добре. Не знам дали ще можем да ви помогнем, но ще се постараем. Ние вероятно сме единствените тук, които не пазят тайни. Питайте каквото искате. Но първо, защо не ни кажете кой е приятелят ви. Явно се е приготвил за лов на мечки.

Чейни се усмихна и посочи Макмилан.

— Простете, но забравих да го представя. Той е мой приятел. Пенсиониран следовател. Но временно е възстановен на служба, докато приключа разследването си. Всички го наричат Тухлата. Работим заедно.

Макмилан кимна приветливо и рече:

— Тук съм само за борбите. Ако не ме искате, кажете. Не искам да ви притеснявам.

Хънтър се вгледа изпитателно в него и поклати глава.

— Не. Само питах. Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен — усмихна се Тухлата. — Знаех си, че няма да се обръщаш към мен с „господине“.

Хънтър се засмя. Не изпитваше подозрения към двамата мъже. Гласовете и лицата им излъчваха честност, искреност и непоколебимо чувство за дълг.

Тухлата беше въоръжен до зъби и това показваше, че могат да пропуснат предварителните обяснения. Двамата новодошли явно познаваха ситуацията в основни линии и бяха дошли подготвени.

В позата и държанието им нямаше следа от надменност или високомерие. Хънтър ги хареса от пръв поглед.

— Ще направя за теб, каквото мога, Чейни — каза той. — Какво искаш да знаеш?

Чейни седна на ръба на масата и скръсти ръце на гърдите си. Ръкавите на черното му бойно облекло бяха навити до лактите и Хънтър видя, че колкото и часове да прекарваше зад бюрото, следователят е в отлична физическа форма. Хънтър уважаваше това. Чейни явно бе оцелявал в много битки и знаеше какво е животът ти да зависи от физическата сила и уменията.

— Няма да ти губя времето, като ти разказвам неща, които вече знаеш, дори по-добре от мен — започна Чейни. — Накратко казано, възложиха ми задачата да разследвам какво е онова нещо, което разрушава научноизследователските станции. И защо го прави. В основни линии, мисията ми е като вашата. Знам какво се е случило с екипа ти, Хънтър. Научих го от командира, след като се приземих тук. Съжалявам. Водил съм хора в сражение и знам какво означава да загубиш някого. Това е нещо, което никога не забравяш.

— Благодаря, но не аз, а Такакура водеше екипа. Той направи всичко, което би сторил един добър командир. Аз съм само следотърсач. Сигурно знаеш, че нямам военни пълномощия.

— Да, знам.

— Е, тогава с какво мога да ти помогна?

Чейни се прокашля и отпи глътка кафе.

— Би ли ми казал колко пъти установихте контакт със съществото?

Хънтър разбра, че следователят не иска да поеме контрол над положението, нито да командва, а само търси информация. И заради това реши да му сътрудничи.

— Три-четири пъти.

— И винаги в стълкновения?

— Да.

Чейни го погледна внимателно, сякаш се чудеше как Хънтър е оцелял и попита: