Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Всеки може да бъде смел през деня, когато се чувства защитен и в безопасност. Но трябва да бродиш в нощта сам и без подкрепления, за да твърдиш, че не те е страх от мрака.

Тримата мълчаливо продължиха да почистват и да смазват оръжията си.

Далечно бръмчене от югозапад привлече вниманието на Хънтър и той погледна към небето. Над назъбените скали се появи петно с метален отблясък и той разпозна очертанията на хеликоптер „Блекхоук“.

— Изглежда ще имаме гости.

Боби Джо стана, засенчи очите си с ръка и погледна към залязващото слънце.

— Не може да са още войници. Тук има вече стотина човека. Хеликоптерът няма картечница и не носи ракети. Мислиш ли, че може да е друг екип по издирване?

— Не — отговори Хънтър. — Скоро няма да сформират нов екип. Вече имат план да хванат или да убият съществото. Поне това разбрах. Може би пристига някоя важна клечка.

Такакура спря да почиства пушката и се намръщи. Хеликоптерът се сниши и кацна на площадката. След миг отвътре излязоха двама мъже — единият едър и въоръжен до зъби, а другият нисък, но също в добра форма — и бавно тръгнаха към станцията. Показаха документите си и изчезнаха зад стоманената порта.

— Странно — измърмори японецът. Онова, което бе видял, явно не му хареса. — Още двама, плюс стотината войника. Едва ли ще има някакво значение, ако останалите не успеят да защитят базата.

Такакура присви очи и се загледа в перката на хеликоптера, която постепенно спря да се върти, после се обърна към Хънтър.

— Може би трябва да разузнаем какво става. Ясно е, че не сме сред онези, на които вярват.

— Къде е Тейлър? — попита Хънтър и взе ловната си пушка. — Трябва да му кажем за това.

— Мислиш ли, че са убийци или нещо подобно? — каза Боби Джо и вдигна огромната снайперова пушка „Барет“. — Не изглеждат много дружелюбно настроени. Всъщност, приличаха на професионалисти, ако питате мен.

— В каква област? — попита Хънтър.

— Нямам представа. Но знаеха как да се държат. Освен това не е лесно да се научиш да управляваш „Блекхоук“. Необходими са шест месеца и пилотите на такива хеликоптери обикновено имат военна подготовка или са морски пехотинци.

Хънтър анализира положението, сетне се обърна към Такакура.

— Защо не намериш Тейлър? Боби Джо и аз ще се опитаме да разберем какво става.

— Хай — съгласи се японецът. — Ще му съобщя новината. И след трийсет минути ще се срещнем в интензивното отделение.

— Добре. Трябва да си отваряме очите на четири. Това място е опасно, но горе в планината е по-страшно. А съществото идва. Довечера ще бъде тук.

Присвил очи, той наблюдаваше приземяването на хеликоптера. Приспособените му към здрача очи проследиха двамата мъже, които влязоха в сградата, после огледаха оградения двор.

В тази станция имаше повече войници, кучета и оръжия, отколкото в другите. Той потърси подходящо място за влизане. Скоро щеше да настъпи нощта, но огромните прожектори щяха да я превърнат в ден. Той разбра, че има само един начин да проникне в базата.

Радваше се, че се бе нахранил, защото чувстваше как организмът му усвоява хранителните вещества и го прави все по-силен. Да, вече беше на върха на силите си и до започването на атаката нямаше да се нуждае от храна. Сетне щеше да убива и да поглъща, докато разбиеше стоманената врата и влезеше вътре.

Изправил се на задните си крака, той стоеше в сенките. Неволно свиваше и отпускаше пръсти, а дългите му извити нокти щракаха.

Още малко…

Трябваше да повреди ярките прожектори и после, както винаги, щеше да стане господар на мрака и да унищожава.

За разлика от тях, той не знаеше какво е страх. Не, той не чувстваше нищо, освен свръхокислената кръв, която пулсираше от сърцето му и зареждаше тялото му с несравнима сила. Организмът му преливаше от вещества, които увеличаваха бързината му и притъпяваха болката.

Гледайки гневно и застрашително, той се наведе и безшумно тръгна по тайна, затревена пътека, използвайки дърветата, за да скрие силуета си от приборите им за нощно виждане. Уредите нямаше да му попречат.

Почти се бе мръкнало. Но за него това нямаше значение, защото виждаше всичко. Пък и скоро лунната светлина щеше да посребри клоните и листата. Освен това долавяше миризмата на всяка жива твар, минала оттам през последните няколко седмици.

Но въпреки всичко, той още не беше съвършен.

За щастие знаеше какво пазят в станцията — най-чистата съставка на кръвта му, която щеше да го направи по-велик от събратята му и щеше да довърши трансформацията. После щеше да притежава силата на предшествениците си, съчетана с по-висшите способности на човека.