Джеймс Хъгинс - Хънтър

От ъгъла, под който бяха поставени, и от близостта им един до друг, той пресметна, че ще има малко сенки, макар да се съмняваше, че този факт ще попречи на съществото. Звярът вече ги бе нападал през деня, показвайки, че не се страхува от светлината както в началото.

За трийсет минути Такакура бе изстрелял стотина патрона с „М-14“, за да се увери в надеждността на оръжието, а Боби Джо — трийсет, за да бъде сигурна, че снайперовата пушка е нагласена за стрелба от близко разстояние.

Странно, но големокалибрената „Барет“ беше по-точна на хиляда, отколкото на сто метра. Отклонението не беше голямо — едва сантиметър и половина, но Боби Джо беше добър стрелец и го забеляза.

Тя обясни това явление, като каза, че на сто метра свръхзвуковият куршум леко криволичи, докато след двеста-триста метра се стабилизира и започва да лети в права посока.

Хънтър за пореден път се изуми от уменията и майсторството й при боравенето с огромната снайперова пушка.

Докато седеше до нея, Хънтър се зачуди какво мисли Боби Джо за предишната нощ. Искаше да я попита, но Такакура беше наблизо, пък и не му беше удобно, предимно защото любовта беше нещо, непознато за него дотогава, но и защото се чувстваше все по-зависим от Боби Джо.

Макар да не познаваше жена с нейната военна подготовка, той установи, че зад фасадата на професионалист тя е изключително женствена — нетърпелива за ласки и чувствителна. Хънтър се замисли как ще се развие връзката им и дали изобщо ще има бъдеще за тях. После, с периферното си зрение видя, че тя се усмихва.

— Снощи се представи много добре, Хънтър — закачливо подхвърли Боби Джо, докато почистваше и смазваше снайперовата си пушка. — Особено за човек, който е изтощен физически и емоционално и е ранен. Да, пиша ти отличен.

Той я погледна и се усмихна.

— Помислих, че е добра идея да се постарая. Не исках да ми пръснеш черепа, докато спя.

Разговорът явно й доставяше удоволствие и Хънтър разбра, че тя не изпитва угризения.

— Не знам дали го съзнаваш, но говориш насън.

Той се вцепени.

— Какво?

— Говориш в съня си — повтори тя. — Каза много интересни неща. Имал си страхотен живот.

— Какво… казах?

— Ами, разказваше за някакво издирване и как няма да позволиш този или онзи да умре. Говореше на някои от децата, които си спасил. „Намерих те, хлапе. Всичко е наред.“ Такива неща. После спомена за руси коси и за любов.

Хънтър осъзна, че е отворил широко уста.

Боби Джо остави пушката на масата, подпря брадичка на ръцете си и шеговито попита:

— Е, кога искаш да се оженим?

Той се засмя. В същия миг Такакура се приближи до тях. От пушката му се виеше дим и японецът изглеждаше доволен. Хънтър погледна Боби Джо.

— Ами, например днес. Или прибързваме?

— Знаеш ли, Хънтър, не предполагах, че си толкова романтичен.

Той поклати глава и разбра, че тя се освобождава от напрежението от предишната и от предстоящата нощ. Но всъщност не се отпускаше, а само се опитваше. От опит Хънтър знаеше, че е невъзможно постоянно да бъдеш под напрежение. Всеки се нуждаеше от миг спокойствие преди неизбежното сражение.

Такакура протегна ръка към инструментите за почистване и забеляза, че двамата млъкнаха.

— Прекъснах ли нещо?

— Съвсем не — отговори Боби Джо. — Наспа ли се добре?

Японецът погледна изпитателно Хънтър и се засмя. Хънтър се втренчи в него, защото за пръв път виждаше на лицето му нещо друго, освен чувство за дълг и непреклонност.

Такакура закачливо присви очи и попита:

— Предполагам, че не толкова добре като някои. Но пък нямаше какво да ме разсейва. — Той кимна, сякаш бе установил нещо много приятно. — Да. Изумително е как тежките изпитания на битката сближават сърцата. Защото в неколкочасово сражение можеш да разбереш много повече неща за един човек, отколкото за няколко години познанство. И когато битката свърши, осъзнаваш, че си надникнал в душата на другия. Виждал съм как хората променят живота си… заради такива неща.

Боби Джо не каза нищо, но усмивката й разцъфтя още повече.

— Предполагам, че имаш право. Всъщност, никога не съм мислила по този въпрос.

— Досега — добави Такакура и довърши сглобяването на самозареждащата се пушка „М-14“. — Но това е урок, който си заслужава да научиш и да запомниш. Мога да ти кажа, че най-близките ми приятели са онези, които са се били рамо до рамо с мен. И единствените хора, на които вярвам, са онези, които са рискували живота си заради мен.