Джеймс Хъгинс - Хънтър

Да, щеше да бъде лесно да придобие абсолютна власт, да установи контрол над цели континенти, да живее век след век, да крои планове и да ги осъществява хитро и решително, за да създаде ненадмината в историята империя.

Хамилтън тръгна по безлюдния коридор на интензивното отделение и се приближи до стаята, където спеше доктор Типлър. Кимна на медицинската сестра, която му се усмихна и отново се залови с работата си. Тя нямаше да забележи нищо, защото Хамилтън щеше да действа бързо, а после времето щеше да бъде единственият му противник, защото не знаеше кога серумът щеше да асимилира първоначалната ДНК.

Е, да, съществото може би щеше да проникне в станцията и да убие много хора. То беше достатъчно силно, за да разбие стоманените врати на горния етаж и да ликвидира войниците в базата, но екипът на Хамилтън щеше да е в безопасност в бункера, далеч от демоничния му набег.

Той тихо влезе в стаята и усмихвайки се, махна пластмасовото капаче от иглата и протегна ръка към системата за интравенозно лечение.

В същия миг от пода безшумно скочи черна сянка. Хамилтън се обърна и хлъцна при вида на огромната глава и гигантското тяло. Черните очи блестяха, зъбите бяха оголени, а ушите — наострени. От гърлото на животното се изтръгна зловещо ръмжене, от което плочките потрепериха.

Хамилтън плувна в пот и отстъпи назад. Опита се да извика сестрата, но от устата му не излезе звук.

— Мили Боже… — разтреперан промълви той. — Аз… Господи… Спокойно, момче… Спокойно, добро куче.

Призрак не помръдна. Очите му блестяха като на леопард.

След като не го уби веднага, Хамилтън осъзна, че животното може да го пощади. Събра смелост, протегна ръка и натисна бутона, за да повика сестрата, която след миг застана на прага.

Тя погледна настръхналия вълк.

— Призрак! — строго го смъмри тя.

Вълкът леко отстъпи назад, макар че не откъсна очи от Хамилтън. Докторът възвърна отчасти куража си и опитвайки се да не изглежда нервен, успя да каже:

— Сестро, какво прави… това куче в интензивното отделение?

— Заповеди, сър.

— Чии заповеди?

— На полковник Мадъкс, сър.

Хамилтън пое дълбоко въздух.

— Има ли причина полковникът да ви заповядва да нарушавате болничните стандарти за стерилност и да рискувате работата си, като позволявате на куче да влезе в интензивното отделение?

— Това е вълк, сър.

— Не ме интересува какво е! Питам, какво прави в интензивното отделение?

На вратата се появи командос — въоръжена до зъби жена с руси коси, завързани на опашка. Беше облечена в черно. В колана й бяха затъкнати два пистолета, а на рамото й бе преметната огромна черна пушка. Тя впери поглед в Хамилтън.

— Мога ли да ви помогна?

— Не — сърдито отговори той. — Ще говоря с полковника за това грубо нарушение на болничния правилник.

— Призрак — каза непознатата жена, поглеждайки вълка. — Долу.

Вълкът не откъсваше очи от Хамилтън, който разбра, че ще умре, ако направи дори една крачка към спящия професор.

— Призрак! — повтори командосът. — Долу!

Вълкът не помръдна.

Очите й се присвиха.

— Явно не ви харесва, докторе.

Лицето на Хамилтън се изкриви от гняв.

— Аз съм главен лекар на станцията…

— Лейтенант — каза Боби Джо.

— Да, лейтенант, аз съм главен лекар на станцията и ви предупреждавам, че ако незабавно не обуздаете онова животно, ще заповядам да го застрелят.

Той протегна ръка към телефона.

Призрак изръмжа.

— По-добре го вразумете, преди да е дошла охраната — с по-мек тон добави Хамилтън.

Вълкът беше възбуден, но Боби Джо не знаеше каква е причината за това.

— Недейте, докторе — леко обезпокоена каза тя. — Мисля, че в момента не бива да се движите.

Той набра номера на охраната. Боби Джо го наблюдаваше изпитателно. Сетне отново погледна вълка и в очите й се появи страх.

— Призрак! Легни! Долу, момче! Хайде! Веднага!

Вълкът не помръдна.

Хамилтън тихо каза нещо по телефона и затвори. Очите му се стрелкаха ту към Боби Джо, ту към Призрак.

— Не се притеснявайте, лейтенант — усмихна се той. — Повиках охраната, за да ми помогнат да овладея положението. Ще бъдат тук след трийсет секунди. И своевременно ще убият този звяр.

Боби Джо се обърна и видя шестима мъже, въоръжени с карабини „М-16“.

Тя не се отмести от прага, но я завладя страх. Те стигнаха до вратата и Боби Джо наклони глава на една страна.

— Стой, сержант! — каза тя. — Аз съм старшият офицер тук.

— Но…

— Какво! — викна Боби Джо. — Аз имам по-висок чин! Обадете се на Мадъкс! Веднага!