Джеймс Хъгинс - Хънтър

— Да оставя битката на вас… Да, аз не съм в състояние да помогна. Но се питам… какво е унищожило съществото в миналото. Защото със сигурност се е намирало на върха на екосистемата и не е имало врагове. Но въпреки това, по някакъв начин е било заличено от лицето на земята. Каква ли е била съдбата му?

Хънтър мълчеше, защото нямаше какво да каже. Но погледна през прозореца и видя, че слънцето залязва. Нямаше много време, за да се подготви, затова сложи ръка на рамото на Типлър.

— Почини си, професоре. Ние сме готови за срещата със съществото. Както ти каза… нещо го е убило в миналото. И отново може да го унищожи.

След като според правилника бе извършена идентификация, Такакура и Боби Джо влязоха в оръжейния склад. Двамата бяха облечени в черни бойни екипи. Русите коси на Боби Джо бяха завързани на опашка. Беше си сложила черни очила, за да подготви зрението си за нощния мрак.

Очите на японеца обходиха оръжията.

— Дай ми онази самозареждаща се пушка „М-14“ — каза той на сержанта, който ги придружаваше.

„М-14“ беше предпочитаното от морските пехотинци оръжие заради точността и страховитата си възпираща сила.

Сержантът сложи пушката на масата и Такакура я взе, за да я разгледа.

— Къде мога да я изпробвам, преди да се стъмни?

— В задния двор на базата има стрелбище. Искате ли оптически мерник?

— Очите ми са достатъчно силни — измърмори японецът и препаса няколко патрондаша с патрони калибър 45 мм.

— Трябват ми трийсет патрона петдесети калибър за снайперовата пушка — каза Боби Джо. — И комплект за почистване.

— Няма проблем — отговори сержантът.

— Ще се срещнем на стрелбището — обърна се към нея Такакура. — Не влизам в битка с неизпробвано оръжие.

— Добре, ще се видим след половин час — рече тя и сложи боеприпасите в малка брезентова чанта. — Трябва да почистя и да смажа снайпера и да монтирам прибора за нощно виждане.

Такакура излезе, а Боби Джо огледа лавиците, търсейки нещо, което би могло да пробие дебелата като броня кожа на съществото.

— Какво взе Тейлър, другият член на екипа? — попита тя.

— Онзи едрият ли?

— Да.

— С белега на лицето?

— Да — леко обезпокоена отговори Боби Джо.

Сержантът взе списъка и подсвирна.

— По дяволите! Кучият му син е опразнил склада. Взел е петдесет ураниеви патрона за ловна пушка дванайсети калибър, единствената „Дезърт Игъл“, петдесети калибър, която имаме, и четирийсет патрона за нея. Както и десет нападателни гранати.

Той вдигна глава. В очите му се четеше страх.

Боби Джо разбра, че онова, което е станало с екипа, не е тайна за рейнджърите. Вече всеки знаеше, че съществото едва не ги е убило там горе в планината. Тя бе забелязала, че всички в базата са тежковъоръжени с пистолети и пушки.

До правилника на стената беше подпряна „Гаранд“ — вероятно най-мощната самозареждаща се пушка, произведена през Втората световна война.

— Наистина ли ще бъде толкова страшно? — присвивайки очи, попита сержантът.

Боби Джо се намръщи, после кимна.

— По-страшно, отколкото можете да си представите. И искам да ви кажа, че онази стара „Гаранд“ няма да ви помогне.

Той се стъписа.

— А какво би помогнало?

— Молитва.

Челюстта му увисна от изумление.

— И запазете последния патрон за себе си. Молете се съществото да не ви хване жив — добави тя.

Доктор Хамилтън стоеше пред остъклените двойни врати на интензивното отделение и гледаше спящия Типлър. Професорът беше под упойка, за да може кръвното налягане и дишането му да бъдат по-внимателно регулирани.

Усмихвайки се, Хамилтън извади спринцовка от десния си джоб.

Всичко щеше да стане бързо и никой нямаше да разбере. Щеше да инжектира експерименталния серум в системата за интравенозно лечение, и после да чака, наблюдавайки резултата. Ако серумът беше успешно пречистен от гените, причиняващи чудовищните мутации, здравословното състояние на професора мигновено щеше да се подобри. В противен случай генетичната трансформация щеше да ги задължи да убият Типлър. Това щеше да бъде загуба на човешки живот, но в същото време значителен успех за науката. Хамилтън не страдаше от угризения, че жертва неколцина в полза на други. И най-вече на себе си.

Когато серумът бъдеше усъвършенстван, те никога нямаше да го дадат на масите, на хората по света. Не. Щяха да скрият величието му в коридорите на властта, където избраниците щяха да бъдат имунизирани срещу болестите и дори срещу смъртта.